Капитализмът, пише Бранко Миланович в последният брой на Foreign Affairs, въпреки недостатъците си и критиките към него, не залязва. Всъщност, огромната част на света днес е организирана в една или друга форма на капиталистическа икономика, а единственият конфликт, на който сме свидетели в наши дни е този между две различни реализации на капитализма.
В западният свят доминира система на либерален меритократски капитализъм, според която огромната част от производството е концентрирана в частния сектор, на таланта и постиженията се дава ясна възможност да растат и да се развиват, а фундаменталните възможности за участие в системата се гарантират за всички: напр. чрез безплатно (и задължително) образование, чрез система за събиране на данъци и такси, вкл. наследствено облагане (за да е по-трудно на елитите да се възпроизвеждат), лотарийна система, система на социално подпомагане, и др.
При другият вид капитализъм, според автора на статията видим предимно в Китай и някой други държави в Азия (Виетнам, Сингапур), Европа (Русия, Азербайджан), и Африка (Етиопия, Руанда), икономиката е организирана на капиталистически принципи, но водеща роля играе не индивидуалното предприемачество, а държавата, като индивидуалните политически права и свободи са ограничени за сметка на постоянният икономически растеж и подобряването на, по същество ниският стартов стандарт на живот на голямата част от населението, както и осигуряването на тяхната социална и икономическа сигурност, макар и на ниско ниво.
Миланович отбелязва, че – както ние българите добре знаем от личен опит – всъщност много хора и общества по света се оказват готови да изтъргуват индивидуалните си права и свободи за икономически растеж и материален прогрес. Той отдава това на различията в процесите по отхвърлянето на феодалните/квазифеодални общества в съответните региони – в Китай това става бързо, със силната и водеща роля на държавата, а в Европа – органично, в продължение на векове, без определено участие на държавата. Така в Китай държавата де факто не дава възможност за зараждане на условията за едно капиталистическо-меритократично общество и „произвежда“ хора, ценящи сигурността и минималният личностно-материален комфорт над абстрактни ценности като свобода, инициатива, отговорност, и т.н. Ако се замислим върху тази негова теза, китайската обосновка де факто би подхождала и на Русия в исторически план – там това не се случва чак толкова моментално – от еманципацията на крепостните селяни до революциите през 1917г. все пак минават едни 56 години, но каквато и индивидуалистична култура да се е зародила през това време, тя бива брутално изтрита от болшевишката вълна и заменена с тоталната всеприсъственост на държавата.
Всяка от двете системи има своите проблеми: либералният капитализъм има проблем с неравенството, или поне възприятията за неравенство, докато политическият/държавен капитализъм има проблем с корупцията и избирателното прилагане на законите, както и поддържането на постоянен растеж, който да го държи легитимен.
Истинският проблем с неравенството, разбира се, не е в самото неравенство, а в това, че то създава условия за стратификация на елитите и тяхното постоянно самовъзпроизвеждане, по този начин ограничавайки социалната мобилност и възможностите за цялото общество. Този проблем, или поне частта му касаеща доходната мобилност, изглежда по-сериозен в Европа, отколкото в САЩ. Според изследвания на проф. Марк Ранк от Washington University, чиито екип проследява кохорта от граждани на САЩ на възраст от 25-60 години за период от 44г., обобщени в статия от NY Times, 12% от населението ще се окажат в горният 1% на дистрибуцията на доходите за поне една година, 39% ще прекарат поне година в горните 5%, 56% ще се окажат в горните 10%, a 73% от населението ще прекара година в горните 20% на дистрибуцията на доходите. Разбира се, много по-малък е процентът на хората, задържали се в тези сегменти – въпреки, че 12% от населението ще прекара година в горният 1%, само 0.6% от населението ще се задържи там 10 последователни години., a 54% ще се окажат в състояние на бедност или близко до бедността между 25 и 60г. възраст.
Доходната мобилност настрана, това означава, че има поне 2% американци на възраст между 25г. и 60г., които са били и в горните 10% и в състояние на бедност през живота си – е с тия пичове си струва човек да изпие по едно уиски (или студена вода, в зависимост от времето на провеждане на мероприятието 😉 ) !
Насим Талеб прави интересен коментар върху това, в контекст на някои данни за Европа – по-малко от 10% от хората в списъка с 500-те най-богати личности в САЩ през 1982 , присъстват в него и през 2012. За сравнение, 60% от най-богатите французи са наследили богатството си.
Това е другият основен проблем на либералният капитализъм, който е може би по-проявен в Европа – самовъзпроизвеждането на елитите. Решението за това, според Миланович е повече наследствено облагане за най-богатия сегмент, данъчни облекчения, окуражаващи средната класа да държи повече финансови активи, и по-добро обществено образование, за да се поставят повече хора на равна основа.
От друга страна, проблемът на държавният капитализъм пък е, че той трябва да поддържа постоянен икономически растеж и макар и минимално материално подобрение, за да може да бъде легитимен в очите на хората, отказали се от личностни права и свободи, а също така и да се бори с нарастващото вляние на капиталистическата класа, създадена от самата държава. Това, разбира се, не може да се случи в условията на върховенство на закона в една правова държава, затова в тези системи законите се прилагат таргетирано, при необходимост, а гарантирането на материалното спокойствие се случва по паралелни на легалността механизми, които различните общества назовават различно, но достатъчно изразително според собствените си порядки – „crony“, „крыша“, „чадър“, „връзки“, и т.н.
Но къде именно сме ние в тази капиталистическа дихотомия?
Във „Всеобща история на безчестието“ на Борхес има една история как главорезите на Лазаръс Морел обикаляли памучните плантации из Юга и примамвали роби да избягат от господарите си, за да ги препродадат няколко пъти с обещание, че ще получават процент от всяка следваща изкупна цена, а в крайна сметка ще бъдат освободени по живо по здраво. Разбира се, с всяко следващо бягство се появявали непредвидени разходи и се налагала следваща продажба, докато накрая робът бивал освобождаван „от зрението, от слуха, от докосването, от деня, от безчестието, от времето, от доброжелателите, от състраданието, от въздуха, от кучетата, от света, от надеждата, от потта, и от него самия“.
Държавно-политическият капитализъм в България го е писал Борхес.
Нека зарежем неща като изследвания, статистики, или добрият тон – ние, както винаги, сме побългарили горните модели. У нас, както в Русия, каквато култура на индивидуалност и предприемчивост се развива през Възраждането, бива заличена (поне в мащаб) от държавният комунизъм. България, трагично, не успя да се установи в либерало-меритократичния модел, въпреки усилията на Костов да постави една прашна основа за това с неговата „creative destruction“ приватизация (както се беше изразил Ивайло Нойзи Цветков навремето, наричайки Иван Костов единственият приемлив български политик на прехода, но ако ти дойде на гости трябва да скриеш всички ценности 😉 ). Резултатът от пост-комунистическата заучена безпомощност, комбинирана с обновеният еснафски манталитет на спасение поединично и единствена загриженост за личното, макар и малко благосъстояние води до повсеместно приемане на идейното статукво, че за да се развиваш трябва, или поне е напълно приемливо, да си нечий солташак. Еманацията на това статукво са управленията на Борисов, който с ноншалантно-унизително отношение към всички държавни служители съвсем открито ги сменя като бушони, без дори зачатък на лична отговорност пред когото и да било, докато те самите, а и неговите „партньори“ изглежда нямат нищо против това, дори съвсем съзнателно са готови да бъдат добре платени пионки за колкото трябва. Оруел казва, че народ, който избира корумпирани политици не е жертва, а съучастник. Е, нашето безценностно тесногръдство дори не ни позволява да разберем, че съучастваме в нещо лошо. За този еснафски манталитет има един чудесен анекдот от пътуванията на Хаджийски из България – как един депутат от началото на миналия век (възпроизвеждам по памет, но го има под линия в „Бит и Душевност…„) през свободното си време ходил да слугува в къщите на колеги за някой лев отгоре… Ако това е било нивото в началото, няма защо да се учудваме на раболепието на министрите, служителите, и зависимите предприемачи в днешни дни.
Така у нас се заражда нов вариант на държавния/политически капитализъм – далеч не толкова безвреден като вишеградският, по-близък до руския, но много по-просташки. Държавният капитализъм в Русия изглежда така:
Ако това ни се струва смешно или несериозно, то нека не забравяме, че през лятото на 2019г. българският премиер заедно с вътрешният министър и главният прокурор се срещнаха със собствениците на най-големите родни футболни клубове, за да „осигурят феърплей“ (!?) в шампионата. Само 6 месеца по-късно, единият от тях, който по собствените му думи бил лично „помолен“ от премиера да поеме издръжката на отбора си, се оказа издирван, а бизнесът му – услужливо подкрепян от държавата предишните 25 години – ликвидиран. Не можем да гадаем за тона на разговорите на въпросната среща, но самият факт за нейното провеждане, както и отношението на премиер-министъра към служители в държавната администрация чудесно илюстрира нюансите на държавният/политически капитализъм, виреещ по нашите ширини. Понеже този блог не е Foreign Affairs, в нашият реализъм няма нищо магическо, а също така вече се разбрахме да зарежем добрият тон, можем да го наречем чобански солташак-капитализъм. Все пак министър-председателят преди време подкани ИТ специалистите да се преквалифицират на овчари, а от поведението му на министерски съвет понякога е видно, че той самият може би се изживява като пъдарин. От срещата за „осигуряване на феърплей“ във българският футболен шампионат запис за жалост няма, но пък управлението на държавата в нашенският чобански солташак-капитализъм изглежда ето така:
Като казах солташак, въпросният ръководител на АПИ малко по-късно публично заяви, че премиерът „е в правото си да реагира гневно“ въпреки, че той нямал вина и на неговото семейство не им било станало много приятно от това. Каква сервилност само! Английската хрътка вкъщи е като Сид Вишъс в сравнение с този господин.
Хуманизмът, цененето на човек сам по себе си, и уважението към другия у нас явно не виреят, въпреки Цветан Тодоров – преди време министърът на отбраната г-н Каракачанов, отявлен патриот и борец срещу „джендъризма“, заяви в алегорична безпомощност, че и той бил искал да отиде на вечеря с Наоми Кембъл, но не можел да и плати сметката… Сякаш всички модели на света чакат на полусъединител да му поскачат на шкембето и единствено пустата сиромашия не позволява материализирането на този мокър сън…
Изходът от цялата тази кал изглежда може да дойде от две места: първо, за останалата част от ЕС и западния свят, към който ние по невероятно щастливо стечение на обстоятелствата успяхме да се присламчим, става все по-неприемливо поведението на България като на една крадлива фурнаджийска лопата и подкопаването на общоприетият ценностен модел – иначе казано, въпрос на международни интереси; второ и много по-важно, защото в противен случай процесът ще започне отначало: от нас самите – българите трябва да правят деца, да ги възпитават в ценности, и както каза Здравка Евтимова (с малко излишен патос за моят вкус), да ги научат „да не се кланят“. В противен случай – да се върнем към Борхес – и децата, и бизнесите им, и интересите им, и идеите им ще бъдат в крайна сметка освободени от самите тях.