Цв.Цв. и търсенето на справедливата цена

12-минутно четиво

След скандалът с апартаментите Цв.Цв. беше – с немалко лидерска мелодрама – отлъчен демонстративно от ГЕРБ, по-скоро като форма на ПиАр damage control, отколкото като признаване на някаква съгрешимост. Нещо повече – Борисов използва възможността да deflect-не обвиненията в нисък морал обратно към отправилите ги, с постоянното си говорене как партията не можела да си позволи дори неоправдани “съмнения” от страна на обществото.

Оправдани ли са обаче тези съмнения от страна на това общество? Да оставим настрана (ерго, на прокуратурата, но след минимум 7г.) дали има документална връзка между разрешения за строеж или други ползи за фирмата продавач на апартамента и това, че го продава точно на Цветанов на брутално дъмпингови цени; Да оставим настрана това, че и други министри и държавни служители (от различни партии, както се видя в опитите им да се топят едни други и прокситата им) може да са се възползвали от същата схема, за да придобият евтини имоти; Има ли обаче чисто морален проблем тук? Съществува ли, и какво е справедлива цена в условията на свободен икономически обмен? Има ли проблем при транзакции на цени, различни от справедливата? Има ли връзка между политиката и морала? Докосва ли законът морала, или го припокрива, или пък “щом е в рамките на закона, всичко е ОК”.

Тези въпроси – както повечето истински важни въпроси впрочем – са далеч по-стари от нашият дребен политически скандал, по-стари от държавата ни, по-стари дори от християнството ако щете.

Въпросът за справедливата цена на обмен е свързан с концепцията за парите, дали те измерват обективна стойност или изразяват потребност, и с него са се занимавали (като изключим икономистите) много философи като започнем от Адам Смит и се върнем назад до Аристотел.

Та, да проследим пътят и моралното положение на наш Цв.Цв. в историята на философията, свързана с парите и търсенето на справедливата цена.

Талес от Милет, пресите за маслини, и парите според Аристотел

Талес е предсократов древногръцки философ и математик, живял през 6 век пр.н.е – един от седемте гръцки мъдреци (заедно със Солон от Атина, Питак от Митилена, Периандър от Коринт, Клеобул от Линдос, Биас от Приена и Хилон от Лакедемон) , споменат от Аристотел като първият истински гръцки философ. Именно от Аристотеловата “Политика” идва една от най-известните истории, свързана с Талес (ако не броим теоремата му), известна още или като първата стокова опция в историята (ако вярвате, в неща като “self-made man”), или като първият монопол (ако смятате че лeсе-фер капитализма е в основата на всяко зло), или и двете (ако обичате да разсъждавате и да четете нещата до край). Самият Аристотел разказва историята като илюстрация за това как философът може да е имотно-състоятелен ако желае, въпреки иностранните му амбиции, без това да противоречи на същността му. Историята е следната: Талес, на когото се подигравали за бедността му въпреки философската му мъдрост, прогнозирал (ОК, знаел поради “уменията си в разчитането на звездите”) още през зимата, че маслинената реколта през лятото ще е обилна и предплатил минимални депозити (все пак е бил бедняк) за всички маслинени преси в региона. Случило се впоследствие тъй (ОК, Талес всъщност бил прав в мъдростта си), че реколтата наистина била обилна, и наш Талес с опцията си върху маслинените преси се озовал в монополна позиция, отдавал пресите под наем на всички производители на зехтин, като предварително дал пълна свобода на философското си въображение в ценообразуването, та накрая реализирал силно слюнообразуващи печалби, прерязвайки злите езици , твърдящи че философията е просто непрактична лала. 

Освен че можем да приемем Талес за откривателят на ползите от опционалността (да не се бърка с Талеб ;)), можем разбира се да считаме това и за първият монопол във философската история – всъщност точно тук е първата записана употреба на този термин. Аристотел не задълбава върху опционалността, но продължава в разсъденията си за монопола; Монополът, според него, трябва задължително да се познава от държавниците като универсален способ за придобиване на парично състояние, а държавите понякога са точно толкова в нужда от пари, както и домакинствата.

Тук е мястото да споменем, че за Аристотел парите са просто средство в преследването на добрия живот, човешкото процъфтяване – εὐδαιμονία – но никога цел сами по себе си.

Бидейки убеден, както знаем от “Никомаховата етика”, в модерацията като основна ценност,

Now virtue is concerned with passions and actions, in which excess is a form of failure, and so is defect, while the intermediate is praised and is a form of success; and being praised and being successful are both characteristics of virtue. Therefore virtue is a kind of mean, since, as we have seen, it aims at what is intermediate.

Аристотел прави разлика между два типа благосъстояние, вкл. парично – природоестествено, и неестествено, както и между естествено и неестествено употребяване/придобиване на благосъстояние.

Естественото използване на благосъстоянието е, когато материалните блага се изпозлват според естественото им предназначение (напр. обувките може да се използват за носене, или за бартерна размяна срещу стоки и/или пари, но само носенето им е ползване по естествено предназначение), или за придобиване на друг тип блага, покриващи нуждите на домакинството, а неестествено – когато материалните блага се използват противно на предназначението им, като средство за придобиване на парични средства без определена нужда от тях. Чрез последното се разменят местата на средствата и целите, т.е. според Аристотел свободният обмен на продукти (опосредствен чрез парични средства или не) за удовлетворяване на необходимостите на домакинството представлява честно и природоестествено придобиване на благосъстояние, докато ритейл търговията например, е неестествено, самоцелно – и следователно неблагочестиво – такова придобиване. Почти като индианците във Винету и убиването на бизони само за храна, ако позволите 😉 .

Разбира се, най-неприродоестественият начин за придобиване на финансово благосъстояние, според Аристотел, е лихварството – според него парите нямат естествена стойност, а са просто посредник, така че лихварството е като претенция за развъждане на неплодородни сами по себе си неща, с други думи – афиф-работа ? . Свети апостол Лука, доста векове след Аристотел, говори в своето евангелие  – 6:35 – за това, как трябва да даваме на заем без да очакваме нищо в замяна, заради което християните продължавали да гледат на лихварството като на нещо забранено (освен, може би – можем само да гадаем – когато носели ролекси или сгъваеми кръстчета на калимавките много много по-късно). Понеже обаче без лихварство трудно може да се гради държава (все пак и на държавите, като на домакинствата, пари им трябват, според Аристотел), това отворило удобна възможност за евреите като неоплетени в подобни догми (особено когато заемат на не-евреи), което пък отворило един съвсем друг can of worms за тях в исторически план, но да не се отклоняваме… ?

Друго интересно схващане на Аристотел по отношение на парите и цените е това, че нещата имат определена истинска, или обективна, стойност, а парите просто я измерват, за да опосредствят обмена между две страни така, че да е равен на отношенията между самите участници в транзакцията. Отново от Никомаховата Етика:

For it is not two doctors that associate for exchange, but a doctor and a farmer, or in general people who are different and unequal; but these must be equated. This is why all things that are exchanged must be somehow comparable. It is for this end that money has been introduced, and it becomes in a sense an intermediate; for it measures all things, and therefore the excess and the defect-how many shoes are equal to a house or to a given amount of food. The number of shoes exchanged for a house (or for a given amount of food) must therefore correspond to the ratio of builder to shoemaker.

Иначе казано, свободният обмен е справедлив, само ако се осъществява на цена, пропорционална на отношенията между участниците в него, ако строителят получи за къщата си такава стойност обувки, пропорционална на отношението между себе си и обущаря. От какво естество точно са тези отношения, обаче, Стагиритът – услужливо за гузните муцуни от нашето съвремие – не уточнява, с което дава храна на стотици години тълкувания и пререкания. Тук някъде, по Аристотелово време, Цв.Цв. въздъхва с либертарианско облекчение и си казва, че явно той е точно толкова по-важен от фирмата продавач, щом в крайна сметка му е продала апартамент на такава цена. 

Средновековните схоластици, Тома от Аквино, и още за справедливата цена

Схоластиците от 13-14в. , както много други преди тях, са били изключително заети да тълкуват Аристотел (то какво друго да прави човек, Карл Май още не е бил роден). Бидейки схоластици, следователно свикнали да диалектиканстват в рамките на разумното  те, предполага се, не били изцяло задоволени от оставеният отворен Аристотелов въпрос за справедливата цена на обмена. Според “тържественият доктор” Анри от Гент, например, справедливата цена – аристотеловата пропорция между участниците – е всъщност относителната потребност, която всяка страна има за продуктите на другата. Бидейки относителна, или субективна, тя очевидно се влияе от моментното икономическо състояние на страните, следователно от моментното търсене и предлагане на съответните стоки. Тук той дава чудесният пример как се променя справедливата цена на един кон – първо купен в контекст на изобилие от коне, докарани с корабите на множество търговци, и продаден много по-скъпо в качеството си на единственият останал кон, след внезапното отпътуване на търговците обратно по живо по здраво. Тук цената съвсем справедливо би се покачила, просто защото този единствен кон (и собственикът му) изведнъж са станали много по-важни. Отново ле-е-е-ко спекулативно да опростим (този път не от „Винету“, но ще се разровя) – нещо като да имате издадени разрешителни за строеж и изведнъж тези разрешителни да си тръгнат с корабите, с които са дошли, оставяйки ви с вашите безстойностни мезонети за продажба. ?

Преди обаче да си помислите, че ви се подигравам, да се позовем на Тома от Аквино, според чиято позиция в неговата “Сума на теологията”, част втора от книга втора, въпрос 77, ако вие сте в позиция на информиран търговец, който е наясно, че на следващият ден ще пристигнат два пъти повече кораби с коне (или разрешителни за строеж), не сте в никакъв случай задължен да споделите това си познание с купувача на вашата стока според светските закони и принципи за справедливостта – още повече щом сте постигнали съгласие цената на обмена да бъде финализирана в определен размер. Обаче, саморепликира се горкият Тома, казано е в евангелието на Матей 7:12 (все пак за теология става въпрос):

Прочее, всичко, което искате да правят вам човеците, същото правете и вие тям; защото това е законът и пророците.

Тук си струва да се отклоним малко.

Този принцип – да се държиш с останалите така, както искаш те да се държат с теб – известен популярно като „Златното правило“ има своят производен „Сребърен“ вариант, в негативна, и следователно малко по-свободолюбива форма: „Не прави на другите това, което не искаш да правят на теб“. В крайна сметка екзистенциалистите малко или много приключват въпроса с моралните императиви и личната отговорност, с възможно най-добрият принцип (който ние в БГ, опасявам се, всекидневно илюстрираме във все по-големи и по-големи подробности), а именно: „какво би станало, ако всички действат като теб?“ .

Но да се върнем на св. Тома и транзакцията.

Значи, може и да е законно според текущите светски закони, но ако имате претенции за спасение на грешната си душа (или чисто суетни претенции да бъдете приеман за морален гражданин), хубаво е да се вслушвате и в божествените закони, напр. т.нар. златно правило цитирано по-горе. Защото според Тома (на същият линк) „Божият закон не оставя ненаказано нищо, противоречащо на добродетелта“.

Тук на помощ ни се притичва византиецът Юстиниян I с неговият Corpus Juris Civilis – първият универсален, разбираем, всеобхватен набор от закони за цялата империя, обединяващ предходното (разпиляно му е било на Юстиниян явно) римско право, но и взаимстващ от гръцки традиции. Там – противно на дотогавашната римска правна традиция, според която цената няма нужда да е адекватна, за да бъде една сделка валидна – се слага началото (всъщност от Диоклециан според някои) на правната доктрина за прекомерно ощетяване – Laesio Enormis – според която, в свободен превод,

Ако ти – или баща ти – продадеш собственост с висока стойност на по-ниска цена, справедливо е или да получиш обратно продадената земя по съдебен път, като върнеш заплатената цена на купувача, или – ако така избере купувачът – да получиш незаплатената част от справедливата цена. Заплатената цена се счита за прекалено ниска, ако е по-малка от половината от истинската.

Тук либертарианската лежерност изведнъж напуска Цв.Цв. (че и децата му), и се започва или трескаво събиране на налози, такси, и подаяния, за да се плати останалата част от “истинската” цена на жилището в библейски омагьосаната сграда, или леко отвличане на общественото внимание, докато пристигне отново строителното разрешение.

И точно, когато строителят потрива доволно ръце очаквайки справедливото възмездие, можем да се върнем при Аристотел питайки се кой, аджеба, определя истинската или справедливата цена. Исторически, когато цената не е обект на договаряне между страните, или в случай на диспут, истинската, или справедливата цена се определяла от независим съдия.

Драмата вече съвсем се заплита, изглежда че Цв.Цв. отново добива предимство, но тогава се намесват коментаторите на правният Юстиниянов дайджест, като Azo или Bartolus, които внедряват терминът “communis aestimatio” или “общa преценка” за цената. Според формулировката на Bartolus,

Стойността на нещо е такава, за която то може да се продаде, в общия случай, на много хора, в рамките на няколко дни

Тук вече почти сме приравнили исторически справедливата с т.нар.  пазарна цена, която нашите съвременни герои изглежда са нарушили, връщайки се назад до древноримските времена.

Само за момент да се върнем на Сартр и неговият принцип за личната етика, споменат в отклонението по-горе – нашата икономическа реалност е просто резултат от кумулативното нарушаване на етичните принципи за личната отговорност. Когато всички се държим конюнктурно, произвеждаме конюнктурна икономика и общество, въпреки наличието на пазари, институции, системи за контрол, и т.н.  

Жан Буридан и първата версия на effective demand

И все пак, няма ли някакво оправдание за нашият герой – не е ли човещинка, все пак, да искаме пореден апартамент, и то точно определен? Жан Буридан,  от късният схоластицизъм, формулира терминът indigentia, която по-късно Оливи свързва с релативизма на потребността: има обективно търсене и предлагане, но индивидуалните възприятия за тях като потребност са нещо съвсем относително към личното ни икономическо благосъстояние, т.е.  нуждата е свързана с трудността на набавянето на нещо в определен момент. Иначе казано, ако вие сте богат благородник, който не може в момента да си позволи нов расов жребец (или нов мезонет 😛 ), то вие трудно бихте се класирали като “беден” в обективният или пазарен смисъл на думата, но за вас сте си беден, спрямо собствените си възприятия за потребност. Затова, копелета, яхтите никога няма да са достатъчни, особено ако – както казва Н. Талеб в наши дни – постоянно се местите във все по-богати квартали и се депресирате от по-богатите от вас. Все пак според Аристотел (неслучайно Тома от Аквино го нарича просто “Философът”) човешките желания са неограничени. Явно, неограничени са и последствията от тях. 

21
Запази в отметки Постоянна връзка.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.