Цв.Цв. и търсенето на справедливата цена

След скандалът с апартаментите Цв.Цв. беше – с немалко лидерска мелодрама – отлъчен демонстративно от ГЕРБ, по-скоро като форма на ПиАр damage control, отколкото като признаване на някаква съгрешимост. Нещо повече – Борисов използва възможността да deflect-не обвиненията в нисък морал обратно към отправилите ги, с постоянното си говорене как партията не можела да си позволи дори неоправдани “съмнения” от страна на обществото.

Оправдани ли са обаче тези съмнения от страна на това общество? Да оставим настрана (ерго, на прокуратурата, но след минимум 7г.) дали има документална връзка между разрешения за строеж или други ползи за фирмата продавач на апартамента и това, че го продава точно на Цветанов на брутално дъмпингови цени; Да оставим настрана това, че и други министри и държавни служители (от различни партии, както се видя в опитите им да се топят едни други и прокситата им) може да са се възползвали от същата схема, за да придобият евтини имоти; Има ли обаче чисто морален проблем тук? Съществува ли, и какво е справедлива цена в условията на свободен икономически обмен? Има ли проблем при транзакции на цени, различни от справедливата? Има ли връзка между политиката и морала? Докосва ли законът морала, или го припокрива, или пък “щом е в рамките на закона, всичко е ОК”.

Тези въпроси – както повечето истински важни въпроси впрочем – са далеч по-стари от нашият дребен политически скандал, по-стари от държавата ни, по-стари дори от християнството ако щете.

Въпросът за справедливата цена на обмен е свързан с концепцията за парите, дали те измерват обективна стойност или изразяват потребност, и с него са се занимавали (като изключим икономистите) много философи като започнем от Адам Смит и се върнем назад до Аристотел.

Та, да проследим пътят и моралното положение на наш Цв.Цв. в историята на философията, свързана с парите и търсенето на справедливата цена. Чети по-нататък ( 12 мин)

14

Майк Пенс и мускулът на самоконтрола

Майк Пенс – вицепрезидентът на САЩ от иначе буфосинхроничната администрация на Доналд Тръмп младши – не вечеря насаме с други жени, освен съпругата си, както скоро ни разкри Washington Post. На всички истински пуритани – честито! Вие вече не сте маргинали и никой никъде никога няма да бъде щастлив! Хенри Луис Менкен, между другото, явно е последният наистина значим пророк, защото се оказа прав и за още нещо: че в един прекрасен ден, белият дом ще бъде окичен от един откровен слабоумник. Окичозен дори, ако мога да побългаря термина, заради недискретното жълтеене на овалния кабинет и новият му наемател. Честито и на всички либералохедонисти – the root of all evil – размахващи активистски пера – вече имате нова мишена за арогантни, снизходителни подмятания!

Не изразявам политическа позиция, но съзнателно или не, независимо по каква причина, Майк Пенс може би постъпва правилно: според общоприетата психологическа теория от последните поне две десетилетия, самоконтролът и силата на волята всъщност може би са ограничен, фиксиран его-ресурс, а не умение, усъвършенствано с практиката, като външния фалц или „еластико“-то (от опит, разбира се!). Следователно, като всеки друг такъв ресурс, самоконтролът и волята имат свойството да намаляват с употребата: всяко неизядено marshmallow, всеки насилствен фитнес, всяко неконсумирано изкушение, всъщност е Пирова победа, която само увеличава вероятността от скорошна капитулация. За силата на волята, поне към момента, изглежда все още няма шистов газ, който като метадон „здравословно“ да поддържа статуквото, още по-малко пък алтернативни „възобновяеми“ източници, които да я заместят. И преди да се провикнем „да не остане неодрусана слива“ и по борисовски да налазим чуждите насаждения, едно уточнение: това не е изход. В конкурентна среда, ефектът от „отплесването“ в каквото и да било направление обикновено е самоунищожителен – теорията на игрите и Джон Мейнард Смит само обясняват пост-фактум това, което еволюцията методично демонстрира на практика. Изходът е в това, че ние сме едновременно среда и участник в състезанието между самоконтрола и безпринципната отпуснатост.

В името на коректността трябва да споменем, че теорията на (по същество) Баумайстер търпи определени критики, особено напоследък, както и напълно консеквентното пояснение, че осъзнатостта на ограниченото его всъщност влияе върху ограничеността му. При все това, традиционно малките извадки и P-hacking продължават да висят като статистическа гилотина над имиджа на изследванията в социалните науки, независимо за колко обективни се смятаме ние – четящите ги.

Какво, тогава, да правим – каква е стабилната стратегия? Чети по-нататък ( 3 мин)

9

Полюцията за обединеното дясно

Някои неща са съществени единствено в екстремни ситуации и съответно са почти гротескни извън тях. Използването на квоти за приемственост на до скоро търгувани като стока, напълно обезправени хора е почтено и ефективно (преди да се размрънкаме: фокусът е върху „до скоро“, а не върху „почтено“). Използването на квоти за изравняване на пропорцията жени/мъже в корпоративни и институционални бордове на директори, от друга страна, е нефелна идиотия. „Нещо се случи“ на affirmative action политиките от 50-те и 60-те години и те не са толкова ефективни в наши дни. Дискусията за това какво точно се е случило все още се води и вероятно, както винаги, причините ще ни се изяснят post factum (или както е тръгнало, post mortem). Моята лична причина в тази ex post нагласистика е, че естествено нищо не се е случило с тях – просто средата ги е направила неприложими в в някои конкретни ситуации. Можеш – и трябва – да извадиш някого от мизерия/глад/безправие/you name it, но той сам трябва да реши какво да прави след това. Концепции като black history month, black british business awards, women’s march, и други подобни, всички ги знаем, всъщност отдавна повече пречат, отколкото помагат за приемствеността на общностите, които претендират да представляват. Морган Фрийман е прав и по-добре да го слушаме, защото има повече skin in thе game (не се сдържах) в представителността на малцинствени групи, от който и да било от нас. Свободата е достойна кауза, но тя не гарантира статус, положение, достъп до блага, равенство(плача!), или друг тип измерима резултатност – свободата е първо избор, после стремеж, и накрая потенциал; единственото, което държавният бехемот може да направи, е да охранява строго тази свобода, стоейки максимално извън кадър, без да се опитва да я налага със сила или пък да доставя в стандартни опаковки резултатите от нея.

Прекалено много се говори след всеки изборен цикъл как „българинът“, доколкото изобщо съществува, бил тъп; тъп той може и да не е, но със сигурност е страхлив. Парадоксално, въпреки преживяването на една от по-истинските тоталитарни имплементации на комунизма, вече близо 30 години носталгично се страхуваме да се отърсим от този ball and chain. Копнеем за немедлен и прецизен („може да си грозен, но за сметка на това си тъп“) ефект от всеки подаден глас, за големи, силни блок-партии, широки коалиции, национални обединения, но въпреки този копнеж при всяка предоставена ни възможност избираме „по-малкото зло“. Продължително, последователно, с една – почти Павлова – „научена безпомощност“ ние всеки път се отказваме от ценностите си в името на сигурният и гарантиран ефект. Е, пичове, резултатът ще е същият, познат, леко дразнещ електрошок, но с една итерация кумулативно по-увреждащ. И разбира се, „обединено дясно“ – този мокър сън на гузният електорат на брулещият джанки – извинете, никога не е имало: имало е обединени анти-комунисти за един кратък период през 1990-те; доколко искрени и доколко анти- е друг въпрос, но обединяващото ги е било много по-първично от това, което би трябвало да ни занимава днес, когато имаме парламентарна демокрация и практически неограничена свобода на изразяване. Вече отдавна не сме в блатото и е крайно време обединенията, изборите, и въобще идейното позициониране на всички ни да е колкото ценностно, толкова и безкомпромисно, ако трябва. В някои други държави, струва ми се, където „прозорецът на Овертон“ (кемтрейлс, анатема) отдавна е подминал политическата пещера, откъдето ние коментираме някаква негова безформена проекция, „Да България“ и „Нова Република“ могат да бъдат по-скоро опозиция едни на други, отколкото „обединено дясно“. И дано скоро да не се появява причина те да се обединяват, защото това би означавало, че сме се върнали 30 години назад. Единственото, което трябва да се случи, гузни ми сънародници, за да има резултат от изборните резултати, е да спрем да избираме „по-малкото зло“ и да започнем да гласуваме по съвест. Само така може да се създадат предпоставки за политическа дискусия – иначе ще продължаваме да се залъгваме, че политическият избор е единствено между 20 стотинки нагоре или надолу в цената на дизела и че продаването на пакет застраховка гражданска отговорност с безплатно пиле на грил е нещо съвсем нормално.

9

За излагацията в декларацията на Окупацията

Не стига, че ръководството на Софийският университет изобщо не коментира как един професор може да е бомбок пиян по време на лекции;

 

 

Не стига че професорът се изкара жертва, сякаш не е допринесъл ни най-малко за собственото си омерзение, а сега и ранобудните студенти написаха една декларация, съвсем в стила нa „Bulharsko se omlouvá“ на паметник на чужда армия.

Всички хем ги сърби, хем ги боли. „Новият морал“ ще дойде, когато всеки започне да си стои зад постъпките, вместо да се оправдава с морала на най-малкото зло.

Относно декларацията-оправдание: пияните професори нарушавали правилата на Окупацията? Че те заричали ли са се някъде да я подкрепят, за да ги наказват публично? Окупацията окупация ли е, или промяна във вътрешният правилник? Ако е окупация, което в съществото си е силов акт, окупираните задължени ли са да спазват правилата на Окупацията, и ако да, с какво Окупацията се различава от една друга окупация, от 09.09.1944? Ако Окупацията е окупация, и окупаторите са извеждали принудително други „нарушители“, защо не изведоха и тези? Ако преподавателят не беше бивш депутат от БСП, щеше ли реакцията да е различна?

„Между това да унизим някой публично, да го набием, или да го игнорираме, ние избрахме да го унизим. Паднахме ниско. Извиняваме се!“

Това трябваше да е декларацията, толкоз.

И правилно, може би, сте паднали толкова ниско.

Донос било!? Добре, донос е, но пред обществото и публичността! Низко, жълто, чалга, омерзително? ОК, низко и жълто е, но пък докато се пишем над нещата от статуквото, хората участващи в тях ще продължават да го затвърждават, замитайки лайна под килима! Докато си крием кирливите ризи, ще продължаваме да живеем в кирливо общество, в което най-висшият закон не е конституцията, а гражданско-племенната омерта. В това общество, в което ние все още живеем, за „нашите“ сътрудници/съпартийци/съграждани/съквартиранти/съотборници/сънародници, и прочие съплеменници никога нищо лошо не се казва, не се отказва подкрепа, и неща от кухнята не се вадят на светло, за да не се накърни, сакън, общият наш имидж.

Докато се възприемаме един другигу като малка издънка на голяма организация, вместо като личности, всяка наша революция ще е или чужда, или гузна. Ще носим отговорност колективно, ще се крием зад шефа, ще се трудим залудо. Ще се извиняваме на чужд гръб, с оправдание в подчиненото изречение. Ще живеем истимаро.

0

Bulharsko se omlouvá… а дали?

Много ме забавляват сравненията между надписа “Bulharsko se omlouvá” на паметникът на съветската армия, и боядисаният в розово танк на Давид Черни. Давид Черни, между другото, не страда от излишна тактичност, но на неговият розов танк не пише “Българи, извинетесебе”.

Българският Давид Черни бил боядисал паметникът на съветската армия. Българският Давид Черни, освен че е анонимен, е герой от следният анекдот на Били Джо Армстронг: “A guy walks up to me and asks, “What’s Punk?”. So I kick over a garbage can and say. “That’s punk!”. So he kicks over the garbage can and says, “That’s Punk?”, and I say, “No that’s trendy!”. Били Джо Армстронг най-добре е описал протест-хипстърското “Bulharsko se omlouvá”. Първото боядисване (може и да) беше протест. Второто е тренд, и то евтин, a при това безвкусен.

Да поясня: аз смятам, че този паметник не трябва да е там, а трябва да е, примерно, в някой музей. Това разбира се няма нищо общо, също както няма общо и какво му е лошото на правителството, или пък защо трябва да си ходи.

Извинението по същество е изконно положителен акт, защото е знак за поемане на отговорност. Оправданието, от друга страна, е начин да обвиниш обстоятелствата, или други външни фактори, за собствените си действия, по този начин напълно избягвайки да поемеш отговорност за тях.

Да напишеш “България се извинява” на паметник на чужда армия е едновременно и извинение и оправдание. Хем се извиняваш, хем показваш, че не е твоя вината понеже си бил окупиран, хем не биеш път до Елхово да боядисваш оградите на поделение 65010, което си е крива работа, защото може да те нарита дневалния. Този надпис може да е само в розово – хем не е бяло и се вижда, хем не е червено.

Розовото е много готин цвят. Това е цветът на Купидон, на любовта, но и на този, който е чукал жена ви, защото не е имал друг избор. И той “се извинява, ама…” Никога не се “извинявайте, ама” – или се извинете, или си търсете “ама”.

Ако паметникът беше просто пребоядисан, щеше да е протест. Ако беше нацапан с лайна, щеше да е протест (или дори пънк-протест, ебаси), или пък вандалщина. Ако на него бяха нарисувани Батман, Робин, Путин, или Пуси Райът, пак щеше да е протест, може би. “Bulharsko se omlouvá” хем е протест, хем е извинение, хем е истимаро, както казваме в Пловдив.

Ако някой си мисли, че съм комунист, агент, продажник, олигарх, или просто се чувства обиден – извинявайте, ама….5

Отвратително

Политиката в България е отвратителна. Тя винаги е била отвратителна, сменял се е единствено контекстът на нейната отвратителност. Напоследък тя е отвратителна със своята некомпентентност, лаищина, и мелодраматизация, в която светлина влезе и президентът.

Основна заслуга за това има избирателят – той се оставя да бъде манипулиран и в крайна сметка получава каквото заслужава. От изпълнителска гледна точка, най-голяма заслуга за изграждането на този контекст има министър председателят – демонстрациите на мачизъм и постепенното брандиране на политическата класа като „хора от народа“ явно допадат на голяма част от избирателите, но са изконно грешни. Основно защото представянето на политиката „с думи прости“ създава грешното впечатление у хората, че политиката всъщност е проста работа. Това е мощен порив, който пълни партийни листи със суетни хора от народа, без необходимите възможности. Пример за това е неуспялата кандидатура на г-жа Румяна Желева за еврокомисар – амбициозна, неподготвена, и мелодраматизираща в личностен контекст.

Аз не гласувах за ГЕРБ. Чети по-нататък ( 5 мин)0

Тони Блеър пред Чилкот

Има нещо гнило в общоприетите стратегии и оценки за дебатиране и дипломация. Ясно е, че когато човек изглежда искрен и убеден (или поне си дава вид на такъв) в това, което казва, има по-голям шанс да е по-убедителен за отсрещната страна. Когато е изправен пред неудобен, обвиняващ въпрос, човек има няколко варианта:

  • конкретен, конструктивен отговор с демонстрация на чиста експертиза;
  • потвърждаване на определена част от обвинението (без да е необходимо да се приема цялата вина), и демонстрация на искреност придружена с израз на положителни бъдещи намерения – в общи линии израз на конструктивност в смисъла на „никой не е съвършен“;
  • отклоняване на въпроса и темата, но в никакъв случай заемане на дефанзивна позиция и търсене на оправдания;

Владеенето и/или невладеенето на тези прийоми носи своите позитиви и негативи в различни ситуации (както г-жа Желева би трябвало да е разбрала), но в общи линии реакцията на всеки един от тях е сравнително позитивна, най-вече поради демонстрацията на добра дипломация.

Много хора смятат, че за един политик е много важно да бъде добър дипломат. Аз винаги съм се чудел защо и как дипломацията има предимство пред експертността, но факт е, че Тони Блеър изпрати този принцип в историята в изказването си пред разследващата комисия „Чилкот“. Чети по-нататък ( 5 мин)0