Политиката в България е отвратителна. Тя винаги е била отвратителна, сменял се е единствено контекстът на нейната отвратителност. Напоследък тя е отвратителна със своята некомпентентност, лаищина, и мелодраматизация, в която светлина влезе и президентът.
Основна заслуга за това има избирателят – той се оставя да бъде манипулиран и в крайна сметка получава каквото заслужава. От изпълнителска гледна точка, най-голяма заслуга за изграждането на този контекст има министър председателят – демонстрациите на мачизъм и постепенното брандиране на политическата класа като „хора от народа“ явно допадат на голяма част от избирателите, но са изконно грешни. Основно защото представянето на политиката „с думи прости“ създава грешното впечатление у хората, че политиката всъщност е проста работа. Това е мощен порив, който пълни партийни листи със суетни хора от народа, без необходимите възможности. Пример за това е неуспялата кандидатура на г-жа Румяна Желева за еврокомисар – амбициозна, неподготвена, и мелодраматизираща в личностен контекст.
Аз не гласувах за ГЕРБ. Мога обаче да приема този евтин политически маркетинг, включително и безкрайните, на моменти противоречиви, на моменти смешни медийни изяви на министър председателя – поемането на цялата медийна светлина може да даде свобода на министрите да си вършат работата. Недостатъкът на тази стратегия, който най-вероятно е добре осъзнат, е олицетворяването на правителството с една единствена личност, и вкарването на политиката в чисто личностна перспектива. Прекият резултат от управлението на правителството е одобрението или неодобрението за водещата личност от него. Като маркетингова стратегия, опростеният изказ и използването на лесносмилаеми метафори са отличен инструмент – разбират се от всички и дават възможност на лаиците да се почувстват като равни с водещите политически фигури, което дава резултат в повишено одобрение и доверие в правителството.
Жалкото е, че тази мелодраматизация не се използва от правителството по предназначение – вместо да впечатлява с експертни качества например, министър Дянков заложи на същия тип „народна“ комуникация, наречена „хъшлашка“ от немския журналист Франк Щир. Това донякъде е разбираемо – поради важността на ресора си финансовият министър е един от най-публично изявяващите се министри, следователно можем да му простим ако се опитва да бъде максимално разбираем за народа. Недостатъкът от този тип комуникация и опитите на министъра да се държи максимално близо до хората му изиграха лоша шега в предаването на Иван и Андрей. Колкото и близко да е до хората, един финансов министър винаги ще бъде възприеман като институция, а границата между личностното представяне и необоснованите политически съобщения е тънка.
Очевидно е, че шегата на Дянков в последната му реплика относно „младият милиардер“ Първанов е политически необмислена. Тя е чисто лична шега, която цели да покаже министъра като част от народната мейнстриийм нагласа в стил „всички са маскари“, след като преди това официално е отрекъл подобен цитат да принадлежи на него. Според мен подобна стратегия е глупава, но поведението на министъра и това как той ще си търси одобрение си е негова лична отговорност, която (пак да кажем) се определя най-вече спрямо народопсихологията на избирателя.
За съжаление президентът само това и чакаше. Като надпартийна длъжност и глава на държавата, от него най-малко се очакват мелодраматични политически реакции на личностна основа. Той не просто не направи усилие да разграничи личното от професионалното, а най-грубо използва личния мотив за политически цели – публикуването на стенограмата в секция „Речи и изявления“ на официалния уебсайт на президентската институция е нейна политическа изява, а не публикация в личен блог (за разлика от настоящата публикация например 😉 ). Реакцията на президента е отвратителна. Тя е лична, заради изказванията за опетнената фамилия, въпреки че изказването на Дянков е по-скоро иронично, а не обвиняващо. Едновременно с това тя е политическа, заради популисткия монолог в края на разговора, който дори няма нищо общо с темата. Неразграничаването на личното от професионалното може да доведе до вземане на политически решения от личностни мотиви, и личностни решения от политически мотиви. Това неосъзнаване показва, как хората са способни да идентифицират заеманата от тях длъжност със себе си, вместо себе си със заеманата от тях длъжност. Това е неприемливо – президентската институция би трябвало да олицетворява надпартийността, а се оказва, че тя дори не може да се справи с това да бъде над-личностна в официалните си изявления.
Интересното в случая е, че г-н Дянков се явява положителния герой в ситуацията, или по-скоро по-малко отрицателния такъв. Има очевидна разлика между поведението на г-н Дянков и това на г-жа Румяна Желева, изправени пред еквивалентни ситуации на личностни обвинения (министърът беше обвинен в заговор срещу президентската институция). За разлика от защитната позиция на Румяна Желева, търсеща оправдания и контраатакуваща почти на интригантска основа, Дянков се показа като проактивен човек, признаващ грешка (признанието, че може би не е излязъл от темата по най-добрият начин със своята шега в шоуто), и отчитащ поука от нея (личното откровение, че може би не трябва да се явява в такъв тип предавания). За съжаление на министър Дянков, г-н Първанов не беше в настроение за диалогичност, той имаше мисия да изрази своето емоционално състояние. В това няма нищо лошо, ако това бе станало в личен разговор, без да попада в секцията „Речи и изявления“ на президенството. Случи се точно обратното.
Президентът де факто влезе в стереотипа, установен от политическите му опоненти – личностна, поучителна комуникация не задължително уважаваща фактите и установеният контекст, и съвсем непрофесионална. Нещо повече – той я разви до съвсем друго ниво с мелодраматичния разговор, представен като официална позиция на институцията. Това не е случайно – то е резултат от осъзнаването, че този тип комуникация е на същата личностна вълна с една голяма част от електората, следователно може да донесе бъдещи политически ползи. С думи прости – мейнстрийм. Иронията в историята е, че управляващата партия, нейните лидери и правителство ще трябва да се борят със същите стереотипи, които самите те наложиха. Ако никоя от страните не се събуди скоро, очакват ни още много личностни нападки, публични дискусии на политически незначими неща, мелодрама, и никаква качествена политика в продължаваща криза. Отврат.