Майк Пенс и мускулът на самоконтрола

3-минутно четиво

Майк Пенс – вицепрезидентът на САЩ от иначе буфосинхроничната администрация на Доналд Тръмп младши – не вечеря насаме с други жени, освен съпругата си, както скоро ни разкри Washington Post. На всички истински пуритани – честито! Вие вече не сте маргинали и никой никъде никога няма да бъде щастлив! Хенри Луис Менкен, между другото, явно е последният наистина значим пророк, защото се оказа прав и за още нещо: че в един прекрасен ден, белият дом ще бъде окичен от един откровен слабоумник. Окичозен дори, ако мога да побългаря термина, заради недискретното жълтеене на овалния кабинет и новият му наемател. Честито и на всички либералохедонисти – the root of all evil – размахващи активистски пера – вече имате нова мишена за арогантни, снизходителни подмятания!

Не изразявам политическа позиция, но съзнателно или не, независимо по каква причина, Майк Пенс може би постъпва правилно: според общоприетата психологическа теория от последните поне две десетилетия, самоконтролът и силата на волята всъщност може би са ограничен, фиксиран его-ресурс, а не умение, усъвършенствано с практиката, като външния фалц или „еластико“-то (от опит, разбира се!). Следователно, като всеки друг такъв ресурс, самоконтролът и волята имат свойството да намаляват с употребата: всяко неизядено marshmallow, всеки насилствен фитнес, всяко неконсумирано изкушение, всъщност е Пирова победа, която само увеличава вероятността от скорошна капитулация. За силата на волята, поне към момента, изглежда все още няма шистов газ, който като метадон „здравословно“ да поддържа статуквото, още по-малко пък алтернативни „възобновяеми“ източници, които да я заместят. И преди да се провикнем „да не остане неодрусана слива“ и по борисовски да налазим чуждите насаждения, едно уточнение: това не е изход. В конкурентна среда, ефектът от „отплесването“ в каквото и да било направление обикновено е самоунищожителен – теорията на игрите и Джон Мейнард Смит само обясняват пост-фактум това, което еволюцията методично демонстрира на практика. Изходът е в това, че ние сме едновременно среда и участник в състезанието между самоконтрола и безпринципната отпуснатост.

В името на коректността трябва да споменем, че теорията на (по същество) Баумайстер търпи определени критики, особено напоследък, както и напълно консеквентното пояснение, че осъзнатостта на ограниченото его всъщност влияе върху ограничеността му. При все това, традиционно малките извадки и P-hacking продължават да висят като статистическа гилотина над имиджа на изследванията в социалните науки, независимо за колко обективни се смятаме ние – четящите ги.

Какво, тогава, да правим – каква е стабилната стратегия? Никой, разбира се, не е светец, a и над всеки опърпан аскет виси разобличителният призрак на пребогатият Сенека, но познавайки себе си, можем да избегнем изкушението като го изпреварим. Връщайки се на Майк Пенс – не твърдя, разбира се, че той прелюбодейства за закуска, макар и да не го изключвам; по-скоро знаейки, че „не си ти, когато си гладен“, можеш да преодолееш неизбежността на Сникърса, ако пазаруваш сит. Това не е пораженчество, а риск-мениджмънт, модерация на експозицията; Колкото и да си трениран, претоварването и преумората винаги води до контузии, независимо дали става въпрос за мускулни травми, decision fatigue, или критично много преодолени изкушения. Свикнали сме задоволството да е винаги незабавно, цветно и безплатно; споровете да се водят зад щита на монитора; за всяка категория жертвеност, микроагресия, или обикновена девиация да има институционализирана защита, и да поддържаме back-burner relationships на един снап-чат разстояние. Изкушенията са навсякъде около нас и дори чоранското съществуване не може да е извинение за гузни понички на закуска или осем безпричинно разбити брака в нихилистично въздигане на собствената ни погрешимост.

В наши дни, струва ми се, малко самосмирение и сдържаност са ако не стабилна, поне прогресивна еволюционна стратегия – независимо дали са предизвикани от, да речем, научното познание с неговата скептичност и осъзната ограниченост, Тома от Аквино и проститутката, или практиките на обикновен вицеклоун. „You don’t need a weatherman to know which way the wind blows„.

9
Запази в отметки Постоянна връзка.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.