Угур Шахин за разработката на ваксина за Ковид-19

Наскоро имах удоволствието да участвам в уебкаст с проф. Угур Шахин. Основателят на BioNTech оставя впечатление за земен и достъпен човек, способен да говори смирено както за собствените си постижения, така и за необходимостта от компромиси и по-нататъшна работа. Позволявам си да запиша някои впечатления с уточнението, че разбира се нито съм медицинско лице, нито имам медицинско образование.

Относно скоростта на разработката и background-a на BioNTech

Когато проф. Шахин прочита изследване относно SARS-CoV-2 в Lancet през Януари 2020, той разпознава пандемичният потенциал на вируса на базата на три показателя: нов, силно заразен вирус; вече развита локална епидемия; безсимптомно/предсимптомно разпространение. В този момент компанията му по стечение на обстоятелствата е позиционирана правилно, за да започне разработка на ваксина възможно най-бързо:

Чети по-нататък ( 4 мин)6

„Моралният пейзаж“ от Сам Харис

С няколко думи (TL;DR):

Disclaimer: Признавам си, че не съм привърженик на специфичният вид атеизъм на Харис и “четирите конника”: въпреки възхищението ми към всеки от тях (особено Хътчинс), войнствеността и фокусът върху буквалистичният прочит на религиите ми оставя някак неприятен послевкус; в същото време утвърждаването на научно-базиран светски морал в цивилизационен мащаб продължава да е обект на много условности, които не е ясно как ефективно можем да преодолеем.

При все това предполагах, че в тази изключително интересна книга, може да намеря аргументи за обратното. Таглайнът на книгата, обаче, се оказва по-скоро стремеж, отколкото реалност, защото всеки въпрос „как“ в нея е оставен за по-нататъшен отговор, докато тя по-скоро убеждава в това, че отговарянето на тези въпроси трябва да е възможно с методите на науката, и че чакането евентуално ще си струва.

Чети по-нататък ( 4 мин)
2

„Страхът от варвари“ на Цветан Тодоров

В началото леко се опасявах дали не е нещо, което разбеснелите се напоследък social justice хунвейбини биха припознали като манифест, както се оказа съвсем неоснователно. Книгата всъщност е чудесна обосновка на позицията как въпреки, че Волтеровата “свобода да богохулстваш” и да обиждаш когото и да било безспорно са част от свободата на изразяване, всъщност не е съвсем кошер да се присмиваш на потиснати хора или да атакуваш самата сърцевина на нечие самоопределение. Разглеждат се нюанси и детайли, като различните индивидуални и колективни идентичности (вкл. европейска), определящи възприятията на всеки от нас, виновен ли е и доколко Коранът за нестихващата продукция на фундаменталисти и как според Тодоров да я обезвредим възможно най-ефективно; защо свободата никога не е на върха на нечии ракети “Томахоук”; как можем да тълкуваме мултикултурализма и в кой негов смисъл той трябва да бъде критикуван, както и общото между Регенсбургската лекция на папа Бенедикт, карикатурите на пророка Мохамед, и фатвата върху Салман Рушди за неговите „Сатанински строфи“. Епиграфите от Ромен Гари, един човек с достатъчно много идентичности, естествено са внимателно подбрани и помагат за влизане в точната нагласа преди всяка глава. Освен всичко друго книгата е единият от двата ерудирани и критични погледа от български автори върху Хънтингтъновата абоминация за цивилизациите, с които скромният ми читателски опит ме е “сблъскал”. Другият е на Александър Лилов в неговите “Цивилизации”, но там, опирайки се отчасти на О. Шпенглер, на моменти нещата завиват към политическо евразийство, или както е казал поетът “лека-полека си отиват към бой”. Тук перспективата е по-скоро хуманистична, отколкото политически ангажирана. Иначе казано, книгата ми хареса, но може би това е въпрос на confirmation bias. Наздравe!

2

Пандемията в Чехия и България

Вече един месец в Чехия живеем с официално наличие на CoVid-19. България живее в същата ситуация една седмица по-кратко, но въпреки това достатъчно, за да се види по какво си приличат и се различават ситуациите в едната и другата държава – реакциите на правителствата, навременността им, подготвеността на системата, настроението на хората и реакциите им на създалата се ситуация.

Текстът е разделен на няколко части – навсякъде вместо да посочвам източници под линия, съм ги слагал като линкове.

TLDR: Фактът, че изглежда България пропусна първият етап от контролирането на разпространението – този на регистриране на привнесени случаи, проследяването и карантинирането им – и влезе в етапа на вътрешните огнища без „нулев“ пациент означава, че е още по-важно последвалото ограничение на движението да бъде спешно, стриктно, и спазвано изключително отговорно, вкл. носенето на маски и др. предпазни средства. Независимо от политическите ни пристрастия и не, това не означава да спрем да мислим критично. Наясно съм, че изборът между икономическото и общественото здраве е фалшива дихотомия, но тя се коментира само ако вече си пропуснал правилна стъпка, или пропуснеш да направиш следващата. При обявяването на тези мерки в огромната си част правителството и щаба действа подходящо за ситуацията, но прави лошо впечатление обявяването и последващото отменяне на ограничения, както и липсата на структурирана, писмена информация към гражданите. Опитите първоначално нещата да бъдат решавани с призиви и препоръки за взимане на мерки от общините и гражданите бяха чудесни, но удариха на камък може би точно заради това, особено имайки предвид традиционното недоверие на българите към каквито и да било ограничения от страна на властта. Както ще се види в текста, в Чешката република най-вече комуникацията беше на съвсем друго ниво, гражданите съдействат в огромната си част (иска ми се да мисля, че точно заради наличната информация), и предварителните мерки бяха взети малко по-навреме, но и тук не липсват проблеми – логистични, политически, и др.

Чети по-нататък ( 9 мин)18

Либерален, държавен, и чобански капитализъм

Капитализмът, пише Бранко Миланович в последният брой на Foreign Affairs, въпреки недостатъците си и критиките към него, не залязва. Всъщност, огромната част на света днес е организирана в една или друга форма на капиталистическа икономика, а единственият конфликт, на който сме свидетели в наши дни е този между две различни имплементации на капитализма.

В западният свят доминира система на либерален меритократски капитализъм, според която огромната част от производството е концентрирана в частния сектор, на таланта и постиженията се дава ясна възможност да растат и да се развиват, а възможностите за участие в системата се гарантират за всички: чрез безплатно (и задължително) образование, система за събиране на данъци и такси, вкл. наследствено облагане (за да е по-трудно на елитите да се възпроизвеждат).

При другият вид капитализъм според автора на статията, видим предимно в Китай и някой други държави в Азия (Виетнам, Сингапур), Европа (Русия, Азербайджан), и Африка (Етиопия, Руанда), икономиката е организирана на капиталистически принципи, но водеща роля играе държавата, а индивидуалните политически права и свободи са ограничени за сметка на постоянният икономически растеж.

Миланович отбелязва, че – както ние българите добре знаем от личен опит – всъщност много хора и общества по света се оказват готови да изтъргуват индивидуалните си права и свободи за икономически растеж и материален прогрес. Той отдава това на различията в процесите по отхвърлянето на феодалните/квазифеодални общества в съответните региони – в Китай това става бързо, със силната и водеща роля на държавата, а в Европа – органично, в продължение на векове, без определено участие на държавата. Така държавата де факто не дава възможност за зараждане на условията за едно капиталистическо-меритократично общество, и „произвежда“ хора, ценящи сигурността и минималният личностно-материален комфорт над абстрактни ценности като свобода, инициатива, отговорност, и т.н. Ако се замислим върху тази негова теза, китайската обосновка де факто би подхождала и на Русия в исторически план – там това не се случва чак толкова моментално – от еманципацията на крепостните селяни до революциите през 1917г. все пак минават едни 56 години, но каквато и индивидуалистка култура да се е зародила през това време бива брутално изтрита от болшевишката вълна и заменена с тоталната всеприсъственост на държавата.

Всяка от двете системи има своите проблеми: либералният капитализъм има проблем с неравенството, или поне перцепцията за неравенство, докато политическият, държавен капитализъм има проблем с корупцията и избирателното прилагане на законите, както и поддържането на постоянен растеж, който да го държи легитимен.

Истинският проблем с неравенството, разбира се, не е в самото неравенство, а в това, че то създава условия за стратификация на елитите и тяхното постоянно самовъзпроизвеждане, по този начин ограничавайки социалната мобилност и възможностите за цялото общество. Този проблем, или поне частта му касаеща доходната мобилност, изглежда по-сериозен в Европа, отколкото в САЩ. Според изследвания на проф. Марк Ранк от Washington University, чиито екип проследява кохорта от граждани на САЩ на възраст от 25-60 години за период от 44г., обобщени в статия от NY Times, 12% от населението ще се окажат в горният 1% на дистрибуцията на доходите за поне една година, 39% ще прекарат поне година в горните 5%, 56% ще се окажат в горните 10%, a 73% от населението ще прекара година в горните 20% на дистрибуцията на доходите. Разбира се, много по-малък е процентът на хората, задържали се в тези сегменти – въпреки, че 12% от населението ще прекара година в горният 1%, само 0.6% от населението ще се задържи там 10 последователни години., a 54% ще се окажат в състояние на бедност или близко до бедността между 25 и 60г. възраст.

Доходната мобилност настрана, това означава, че има поне 2% американци на възраст между 25г. и 60г., които са били и в горните 10% и в състояние на бедност през живота си – е с тия пичове си струва човек да изпие по едно уиски (или студена вода, в зависимост от timing-a на мероприятието 😉 ) !

Насим Талеб прави интересен коментар върху това, сравнявайки го с Европа – по-малко от 10% от хората в списъка с 500-те най-богати личности в САЩ през 1982 , присъстват в него и през 2012. За сравнение, 60% от най-богатите французи са наследили богатството си.

Това е другият основен проблем на либералният капитализъм, може би по-проявен в Европа – самовъзпроизвеждането на елитите. Решението за това, според Миланович е повече наследствено облагане за най-богатия сегмент, данъчни бенефити, окуражаващи средната класа да държи повече финансови активи, и по-добро обществено образование, за да се поставят хората на равна основа.

От друга страна, проблемът на държавният капитализъм пък е, че той трябва да поддържа постоянен икономически растеж и макар и минимално материално подобрение, за да може да бъде легитимен в очите на хората, отказали се от личностни права и свободи, а също така и да се бори с нарастващото вляние на капиталистическата класа, създадена от самата държава. Това, разбира се, не може да се случи в условията на върховенство на закона в една правова държава, затова в тези системи законите се прилагат таргетирано, при необходимост, а гарантирането на материалното спокойствие се случва по паралелни на легалността механизми, които различните общества назовават различно, но достатъчно изразително според собствените си порядки – „crony“, „крыша“, „чадър“, „връзки“, и т.н.

Но къде именно сме ние в тази капиталистическа дихотомия?

Във „Всеобща история на безчестието“ на Борхес има една история как главорезите на Лазаръс Морел обикаляли памучните плантации из Юга и примамвали роби да избягат от господарите си, за да ги препродадат няколко пъти с обещание, че ще получават процент от всяка следваща изкупна цена, а в крайна сметка ще бъдат освободени по живо по здраво. Разбира се, с всяко следващо бягство се появявали непредвидени разходи и се налагала следваща продажба, докато накрая робът бивал освобождаван „от зрението, от слуха, от докосването, от деня, от безчестието, от времето, от доброжелателите, от състраданието, от въздуха, от кучетата, от света, от надеждата, от потта и от него самия“.

Държавно-политическият капитализъм в България го е писал Борхес.

Чети по-нататък ( 9 мин)21

Защо е важна логиката

Всички знаят вица за съветският инженер, волгата, и култовият въпрос „А вие защо биете негрите?“. Този виц осмива един популярен реторичен подход за дебатиране, убеждение, или манипулация (в зависимост от тежестта на провинението), което го прави изключително важен в българската „политическа действителност“, където опитите за обществени манипулации са почти толкова слаби колкото футболният шампионат. Много реторични похвати използват т.нар. логически заблуди (fallacies), разчитайки на естествената човешка склонност към формиране на наративи и търсене на връзки между дискретни (несвързани) факти, за да внушат причинно-следственост или асоциативно убеждение в някакъв аргумент. Колкото повече такива заблуди познаваме, следователно, толкова по-подготвени сме да дебатираме, да разпознаваме манипулативни твърдения, и да мислим критично.

Видове логически заблуди дал Бог, но като сме започнали с вица за волгата, да разгледаме първо т.нар. личностни атаки, една от които се използва в него.

Чети по-нататък ( 7 мин)11

Трайни традиции от Трайчо Костово време

В радиограма № 84–91 от 26 октомври 1944, достъпна в Централен Държавен Архив, фонд 1Б, опис 7, архивна единица 71, лист 5, Трайчо Костов информира Георги Димитров в Москва за прогреса по народния съд:

„В  Закона за народния съд са изключени всички формалности, които биха затруднили  работата на народния съд. Предварителното съдебно следствие и обвинителната  част са съсредоточени в института на народните обвинители. Присъдите на народния съд са окончателни и не подлежат на обжалване и  утвърждаване“

От книгата на проф. д-р Диню Шарланов "История на Комунизма в България"
Чети по-нататък ( 6 мин)4