Пандемията в Чехия и България

Вече един месец в Чехия живеем с официално наличие на CoVid-19. България живее в същата ситуация една седмица по-кратко, но въпреки това достатъчно, за да се види по какво си приличат и се различават ситуациите в едната и другата държава – реакциите на правителствата, навременността им, подготвеността на системата, настроението на хората и реакциите им на създалата се ситуация.

Текстът е разделен на няколко части – навсякъде вместо да посочвам източници под линия, съм ги слагал като линкове.

TLDR: Фактът, че изглежда България пропусна първият етап от контролирането на разпространението – този на регистриране на привнесени случаи, проследяването и карантинирането им – и влезе в етапа на вътрешните огнища без „нулев“ пациент означава, че е още по-важно последвалото ограничение на движението да бъде спешно, стриктно, и спазвано изключително отговорно, вкл. носенето на маски и др. предпазни средства. Независимо от политическите ни пристрастия и не, това не означава да спрем да мислим критично. Наясно съм, че изборът между икономическото и общественото здраве е фалшива дихотомия, но тя се коментира само ако вече си пропуснал правилна стъпка, или пропуснеш да направиш следващата. При обявяването на тези мерки в огромната си част правителството и щаба действа подходящо за ситуацията, но прави лошо впечатление обявяването и последващото отменяне на ограничения, както и липсата на структурирана, писмена информация към гражданите. Опитите първоначално нещата да бъдат решавани с призиви и препоръки за взимане на мерки от общините и гражданите бяха чудесни, но удариха на камък може би точно заради това, особено имайки предвид традиционното недоверие на българите към каквито и да било ограничения от страна на властта. Както ще се види в текста, в Чешката република най-вече комуникацията беше на съвсем друго ниво, гражданите съдействат в огромната си част (иска ми се да мисля, че точно заради наличната информация), и предварителните мерки бяха взети малко по-навреме, но и тук не липсват проблеми – логистични, политически, и др.

Чети по-нататък ( 9 мин)16

Либерален, държавен, и чобански капитализъм

Капитализмът, пише Бранко Миланович в последният брой на Foreign Affairs, въпреки недостатъците си и критиките към него, не залязва. Всъщност, огромната част на света днес е организирана в една или друга форма на капиталистическа икономика, а единственият конфликт, на който сме свидетели в наши дни е този между две различни имплементации на капитализма.

В западният свят доминира система на либерален меритократски капитализъм, според която огромната част от производството е концентрирана в частния сектор, на таланта и постиженията се дава ясна възможност да растат и да се развиват; гарантират се възможностите за участие на всички в системата: чрез безплатно (и задължително) образование за всички, система за събиране на данъци и такси, вкл. наследствено облагане (за да е по-трудно на елитите да се възпроизвеждат).

При другият вид капитализъм според автора на статията, видим предимно в Китай и някой други държави в Азия (Виетнам, Сингапур), Европа (Русия, Азербайджан), и Африка (Етиопия, Руанда), икономиката е организирана на капиталистически принципи, но водеща роля играе държавата, а индивидуалните политически права и свободи са ограничени за сметка на постоянният икономически растеж.

Миланович отбелязва, че – както ние българите добре знаем от личен опит – всъщност много хора и общества по света се оказват готови да изтъргуват индивидуалните си права и свободи за икономически растеж и материален прогрес. Той отдава това на различията в отхвърлянето на феодалните/квазифеодални общества в Китай (моментално, под силната водеща роля на държавата) и в Европа (органично, постепенно, без определено участие на държавата). Ако се замислим върху тази негова теза, китайската обосновка де факто би подхождала и на Русия в исторически план (там това не се случва чак толкова моментално – от еманципацията на крепостните селяни до революциите през 1917г. все пак минават едни 56 години, но каквато и индивидуалистка култура да се е зародила през това време бива брутално изтрита от болшевишката вълна и заменена с тоталната всеприсъственост на държавата) .

Всяка от двете системи има своите проблеми: либералният капитализъм има проблем с неравенството, или поне перцепцията за неравенство, докато политическият, държавен капитализъм има проблем с корупцията и избирателното прилагане на законите, както и поддържането на постоянен растеж, който да го държи легитимен.

Истинският проблем с неравенството, разбира се, не е в самото неравенство, а в това, че то създава условия за стратификация на елитите и тяхното постоянно самовъзпроизвеждане, по този начин ограничавайки социалната мобилност и възможностите за цялото общество. Този проблем, или поне частта с доходната мобилност, изглежда по-сериозен в Европа, отколкото в САЩ. Според изследвания на проф. Марк Ранк от Washington University, чиито екип проследява кохорта от граждани на САЩ на възраст от 25-60 години за период от 44г., обобщени в статия от NY Times, 12% от населението ще се окажат в горният 1% на дистрибуцията на доходите за поне една година, 39% ще прекарат поне година в горните 5%, 56% ще се окажат в горните 10%, a 73% от населението ще прекара година в горните 20% на дистрибуцията на доходите. Разбира се, много по-малък е процентът на хората, задържали се в тези сегменти – въпреки, че 12% от населението ще прекара година в горният 1%, само 0.6% от населението ще се задържи там 10 последователни години., a 54% ще се окажат в състояние на бедност или близко до бедността между 25 и 60г. възраст.

Доходната мобилност настрана, това означава, че има поне 2% американци на възраст между 25г. и 60г., които са били и в горните 10% и в състояние на бедност през живота си – е с тия пичове си струва човек да изпие по едно уиски (или студена вода, в зависимост от timing-a на мероприятието 😉 ) !

Насим Талеб прави интересен коментар върху това, сравнявайки го с Европа – по-малко от 10% от хората в списъка с 500-те най-богати личности в САЩ през 1982 , присъстват в него и през 2012. За сравнение, 60% от най-богатите французи са наследили богатството си.

Това е другият основен проблем на либералният капитализъм, може би по-проявен в Европа – самовъзпроизвеждането на елитите. Решението за това, според Миланович е повече наследствено облагане за най-богатия сегмент, данъчни бенефити, окуражаващи средната класа да държи повече финансови активи, и по-добро обществено образование, за да се поставят хората на равна основа.

Проблемът на държавният капитализъм е в това, че той трябва да поддържа постоянен икономически растеж и материално подобрение, за да може да бъде легитимен в очите на хората, отказали се от личностни права и свободи, а също така и да се бори с нарастващото вляние на капиталистическата класа, създадена от самата държава. Това, разбира се, не може да се случи в условията на върховенство на закона в една правова държава, затова в тези системи законите се прилагат таргетирано, при необходимост.

Но къде сме ние в тази капиталистическа дихотомия?

Във „Всеобща история на безчестието“ на Борхес има една история как главорезите на Лазаръс Морел обикаляли памучните плантации из Юга и примамвали роби да избягат от господарите си, за да ги препродадат няколко пъти с обещание, че ще получават процент от всяка следваща изкупна цена, а в крайна сметка ще бъдат освободени по живо по здраво. Разбира се, с всяко следващо бягство се появявали непредвидени разходи и се налагала следваща продажба, докато накрая робът бивал освобождаван „от зрението, от слуха, от докосването, от деня, от безчестието, от времето, от доброжелателите, от състраданието, от въздуха, от кучетата, от света, от надеждата, от потта и от него самия“.

Държавно-политическият капитализъм в България го е писал Борхес.

Чети по-нататък ( 8 мин)11

Защо е важна логиката

Всички знаят вица за съветският инженер, волгата, и култовият въпрос „А вие защо биете негрите?“. Този виц осмива един популярен реторичен подход за дебатиране, убеждение, или манипулация (в зависимост от тежестта на провинението), което го прави изключително важен в българската „политическа действителност“, където опитите за обществени манипулации са почти толкова слаби колкото футболният шампионат. Много реторични похвати използват т.нар. логически заблуди (fallacies), разчитайки на естествената човешка склонност към формиране на наративи и търсене на връзки между дискретни (несвързани) факти, за да внушат причинно-следственост или асоциативно убеждение в някакъв аргумент. Колкото повече такива заблуди познаваме, следователно, толкова по-подготвени сме да дебатираме, да разпознаваме манипулативни твърдения, и да мислим критично.

Видове логически заблуди дал Бог, но като сме започнали с вица за волгата, да разгледаме първо т.нар. личностни атаки, една от които се използва в него.

Чети по-нататък ( 7 мин)9

Трайни традиции от Трайчо Костово време

В радиограма № 84–91 от 26 октомври 1944, достъпна в Централен Държавен Архив, фонд 1Б, опис 7, архивна единица 71, лист 5, Трайчо Костов информира Георги Димитров в Москва за прогреса по народния съд:

„В  Закона за народния съд са изключени всички формалности, които биха затруднили  работата на народния съд. Предварителното съдебно следствие и обвинителната  част са съсредоточени в института на народните обвинители. Присъдите на народния съд са окончателни и не подлежат на обжалване и  утвърждаване“

От книгата на проф. д-р Диню Шарланов "История на Комунизма в България"
Чети по-нататък ( 6 мин)4

Цв.Цв. и търсенето на справедливата цена

След скандалът с апартаментите Цв.Цв. беше – с немалко лидерска мелодрама – отлъчен демонстративно от ГЕРБ, по-скоро като форма на ПиАр damage control, отколкото като признаване на някаква съгрешимост. Нещо повече – Борисов използва възможността да deflect-не обвиненията в нисък морал обратно към отправилите ги, с постоянното си говорене как партията не можела да си позволи дори неоправдани “съмнения” от страна на обществото.

Оправдани ли са обаче тези съмнения от страна на това общество? Да оставим настрана (ерго, на прокуратурата, но след минимум 7г.) дали има документална връзка между разрешения за строеж или други ползи за фирмата продавач на апартамента и това, че го продава точно на Цветанов на брутално дъмпингови цени; Да оставим настрана това, че и други министри и държавни служители (от различни партии, както се видя в опитите им да се топят едни други и прокситата им) може да са се възползвали от същата схема, за да придобият евтини имоти; Има ли обаче чисто морален проблем тук? Съществува ли, и какво е справедлива цена в условията на свободен икономически обмен? Има ли проблем при транзакции на цени, различни от справедливата? Има ли връзка между политиката и морала? Докосва ли законът морала, или го припокрива, или пък “щом е в рамките на закона, всичко е ОК”.

Тези въпроси – както повечето истински важни въпроси впрочем – са далеч по-стари от нашият дребен политически скандал, по-стари от държавата ни, по-стари дори от християнството ако щете.

Въпросът за справедливата цена на обмен е свързан с концепцията за парите, дали те измерват обективна стойност или изразяват потребност, и с него са се занимавали (като изключим икономистите) много философи като започнем от Адам Смит и се върнем назад до Аристотел.

Та, да проследим пътят и моралното положение на наш Цв.Цв. в историята на философията, свързана с парите и търсенето на справедливата цена. Чети по-нататък ( 12 мин)

14

Дискретизация

Вчера към 7 вечерта в местната чешка suburbia, осемгодишното съседско момченце и неговият по-малък приятел попитаха дали могат да дойдат да поритат една плажна топка с нас в градината, където по-голямата му сестра цял ден си игра с дъщеря ми. Казах, че имам истинска футболна топка в багажника и излязох да ритаме на улицата отпред. В следващият час и половина се присъедини още едно момче, двете момиченца също излязоха от градината, поритахме, потичахме, ожулихме едно-две колена, и въпреки първоначалната им обърканост какво се прави в такава ситуация, както и че очевидно никой нищо не знаеше за играта футбол, успяхме да счупим 5-6 неразумно посадени растения и всички се забавляваха страхотно. Рядко си играят вън на улицата, или на поляната, или където и да е, с чиста непреднамереност – ходят си на гости по заднодворските градинки. Обикаляме с децата си по детски площадки, уникални все по-мегаломански детски центрове с катерушки, замъци, подземия, водни светове, но си играем само там. Приятелствата на децата ни си остават капсулирани транзакции в този увеселителен работен ден, оставяйки ги зарадвани всеки път, когато намерят с кого да си играят при следващо посещение. Спонтанноста се случва на определените за това места.

Не са само децата, обаче.

Чети по-нататък ( 3 мин)8