В началото леко се опасявах дали не е нещо, което разбеснелите се напоследък social justice хунвейбини биха припознали като манифест, както се оказа съвсем неоснователно. Книгата всъщност е чудесна обосновка на позицията как въпреки, че Волтеровата “свобода да богохулстваш” и да обиждаш когото и да било безспорно са част от свободата на изразяване, всъщност не е съвсем кошер да се присмиваш на потиснати хора или да атакуваш самата сърцевина на нечие самоопределение. Разглеждат се нюанси и детайли, като различните индивидуални и колективни идентичности (вкл. европейска), определящи възприятията на всеки от нас, виновен ли е и доколко Коранът за нестихващата продукция на фундаменталисти и как според Тодоров да я обезвредим възможно най-ефективно; защо свободата никога не е на върха на нечии ракети “Томахоук”; как можем да тълкуваме мултикултурализма и в кой негов смисъл той трябва да бъде критикуван, както и общото между Регенсбургската лекция на папа Бенедикт, карикатурите на пророка Мохамед, и фатвата върху Салман Рушди за неговите „Сатанински строфи“. Епиграфите от Ромен Гари, един човек с достатъчно много идентичности, естествено са внимателно подбрани и помагат за влизане в точната нагласа преди всяка глава. Освен всичко друго книгата е единият от двата ерудирани и критични погледа от български автори върху Хънтингтъновата абоминация за цивилизациите, с които скромният ми читателски опит ме е “сблъскал”. Другият е на Александър Лилов в неговите “Цивилизации”, но там, опирайки се отчасти на О. Шпенглер, на моменти нещата завиват към политическо евразийство, или както е казал поетът “лека-полека си отиват към бой”. Тук перспективата е по-скоро хуманистична, отколкото политически ангажирана. Иначе казано, книгата ми хареса, но може би това е въпрос на confirmation bias. Наздравe!