Всички знаят вица за съветският инженер, волгата, и култовият въпрос „А вие защо биете негрите?“. Този виц осмива един популярен реторичен подход за дебатиране, убеждение, или манипулация (в зависимост от тежестта на провинението), което го прави изключително важен в българската „политическа действителност“, където опитите за обществени манипулации са почти толкова слаби колкото футболният шампионат. Много реторични похвати използват т.нар. логически заблуди (fallacies), разчитайки на естествената човешка склонност към формиране на наративи и търсене на връзки между дискретни (несвързани) факти, за да внушат причинно-следственост или асоциативно убеждение в някакъв аргумент. Колкото повече такива заблуди познаваме, следователно, толкова по-подготвени сме да дебатираме, да разпознаваме манипулативни твърдения, и да мислим критично.
Видове логически заблуди дал Бог, но като сме започнали с вица за волгата, да разгледаме първо т.нар. личностни атаки, една от които се използва в него.
Смешното в този виц – изглежда, изненадващо за прекалено много хора – не е в това, че съветският инженер „затапва“ дразнещият западняк, а в отчаянието на опита за отклоняване на въпроса.
Ако се абстрахираме от шегата и нейната стойност, това всъщност е един често използван реторичен похват – репозициониране (reframing) на разговора, в рамки, устройващи едната страна. Ако успеем да „излъжем“ питащия да започне да оправдава собствените си недостатъци, то сме избегнали разговора за разхода на гориво на нашата Волга. Ако разговорът се води публично, толкова по-добре – публиката ще запомни защитата на недостатъците на опонента ни. Хубаво е да разпознаваме подобни опити, още известни като смяна на темата на разговора, ако не искаме да бъдем манипулирани прекалено лесно.
Рамкиране чрез ad hominem аргумент
Конкретно в този виц, опитът за репозициониране се извършва чрез т.нар. „личностна“ (лат. ad hominem) атака, когато атакуваме личността, изразяваща някаква позиция, вместо самата позиция.
Тази атака може да има различни форми – повечето хора интуитивно разпознават например оскърбителният вариант на ad hominem: „А твърди Б, но А е абсолютен тъпак/идиот/дебил, следователно Б не е вярно.“ Всъщност, дори и абсолютен дебил може да твърди нещо вярно – може да е късметлия, а може и да разчита на традиции или чисто емпиричен опит. Традициите и емпиризма много често са свързани, между другото – римляните са зидали изключително издръжливи стени по практически и традиционни съображения, без задължително да си обясняват научно тази издръжливост.
Личностният аргумент може и да не е циничен или обиден, в зависимост от контекста на личностната атака – например, обстоятелствен или индиректен (circuimstantial) ad hominem – ако продавач на перални твърди, че пералнята, която продава е по-ефективна енергийно от средното за бранша, наличието на интерес от негова страна да ви продаде пералня не означава автоматично, че твърдението му е невярно.
Трети вариант на личностният аргумент използва асоциирането не атакувания с негативен контекст (guilt by association), например: „А твърди, че големите държавни инфраструктурни проекти са нещо добро. Нацистите и тоталитарните режими изграждат големи държавни инфраструктурни проекти, следователно твърдението на А не може да е нищо хубаво.“
Четвърти вид личностна нападка, за който именно (неуместно, което е и смешното) се прави опит във вица, е т.нар. „ad hominem (tu quoque)“, лат. „ти също“ – когато обвиняваме изразяващият някакво твърдение в поведение, несъвместимо с аргумента. Ако кварталният пияница убеждава някой колко ще съжалява, ако продължава да пие, това че самият той е пияница може да прави твърдението леко двулично, но не влияе върху логическата му издържаност, както се разбира една чернодробна трансплантация по-късно ;).
Kоректността на едно твърдение не зависи от личността на изразяващият го. Тя може да създаде подозрения и да провокира насрещна проверка на информацията, но сама по себе си не е достатъчна за правене на заключения относно логическа издържаност.
Cura te ipsum* – моралният ad hominem към себе си
*Medice, cura te ipsum – лат. „Лекарю, излекувай себе си.“
Не можем логически да разсъдим за истинността на аргумент/твърдение по личността, която го изразява. Можем ли да съдим за моралността на тази личност по нейните аргументи? Ако „Крадец вика ‘дръжте крадеца’ “ (tu quoque) не можем логически да твърдим, че обвиненият за крадец не е такъв, но твърдението със сигурност прави от обвинителят лицемер. Същото се споменава и в библейската мъдрост за гредата в своето око и треската в окото на другия (Матей 7:5) .
Нещо друго – според Евангелието от Лука (4:23) , когато Иисус се завръща в Назарет, предвижда скептицизма, с който ще бъде приет, като обявява:
„Без друго ще Ми кажете тая поговорка: Лекарю, изцери себе си; каквото сме чули, че става в Капернаум, стори го и тука в Своята родина.“
„Истина ви казвам, че никой пророк не е приет в родината си“
Фразата за лекаря, който първо трябва да излекува себе си се среща и в баснята на Езоп за жабата-лекар.
Изходът от лицемерието явно е самокритика, а самокритиката не е възможна без tu quoque запитванията към себе си. Атакувайки собствените си твърдения ad hominem, можем да си осигурим моралното право за тях.
Argumentum ad logicam, или когато много знаеш
Ако досега не сте се объркали, последна възможност: заблудата за заблудите (fallacy fallacy), още известна като argumentum ad logicam, опровергаване чрез заблуда, и др. е невалидна аргументация, според която ако дадено твърдение съдържа логическа грешка или заблуда, то твърдението задължително е грешно.
Пример:
Киркор: Гарабед е руски шпионин, защото членува в русофилска организация.
Агоп: Ако наистина смяташ така си долен либераст!
Киркор: Не съм никакъв либераст, това е личностна нападка!
Гарабед (равнодушно): Няма гаранции.
Въпреки, че Агоп наистина атакува личността на Киркор, вместо твърдението му, това не е доказателство дали Гарабед наистина е шпионин или не. Също така, въпреки че Киркор коректно разпознава ad hominem атаката това не значи, че „личностната му характеристика“ е задължително неиздържана.
Мечо Пух: Ако вали дъжд, значи е облачно.
Прасчо: Облачно е.
Йори: Значи вали дъжд.
Въпреки невалидността на аргументацията, по-добре погледнете през прозореца преди да излезете. Може и да се намокрите.
Да се изплъзнем на колективистичните утопии – fallacy of division
Откакто човек е намерил сигурност в първите групови общества, колективната идентичност става все по-абстрактна. Национализъм, комунизъм, социализъм, и комбинациите от тях освен, че са взели прекалено много жертви са все форми на утопични, колективистични общества, подчиняващи индивида на група от различен мащаб. Стремежът към групова ринадлежност определено дава сигурност, и е основна човешка нужда, както знаем от Маслоу, но пък малко след нея се появяват нуждите от признаване/оценка и самоактуализация. Колективистичните утопии спират до принадлежността, претендирайки за задоволяване на потребностите на цялото – човечеството, или етноса, нацията, държавата, и т.н. – вместо на тези на индивида. Това е привлекателно за хората, защото кой не би искал всички да са добре, или най-малкото всички от моето племе/семейство/държава да са добре? Имплицитното заключение, че добруването на човечеството означава добруването на всеки индивид в него, обаче, представлява логическа заблуда за делението (fallacy of division):
А е част от Б, Б има качество Х, следователно А има качество Х.
Ако нещо е вярно за цялото, то не задължително е вярно за една част от него, както и обратното (заблуда за композицията – fallacy of composition):
А има качество Х, А е част от Б, следователно Б има качество Х
Социализмът можеше и да не се случи.
За какво са ни тези глупости?
Логическата и/или реторическа грамотност ни прави по-слабо податливи на манипулации – политически, търговски, и др., както и по-подготвени за дискусии, дебати, и критична оценка на фактите, вкл. по отношение на самите нас.
Кога да започнем
Според Ж. Пиаже и неговата „Психология на детето“, основите на логическото мислене се поставят в т.нар. конкретен оперативен етап от детското развитие, между 7г. и 11г. възраст. Математиката е тясно свързана с логическите съждения, а някои изследвания показват връзка между многоезичността в ранното детство и предимства в когнитивното развитие.
Така че, ранното излагане на децата на повече от един език, както и ранното и подходящо въвеждане на математически игри и примери, вероятно би направило децата по-податливи към логическа разсъдливост и вероятно по-здрави възрастни.
Малко по-късно (формална логика се учеше в гимназиите по мое време, но защо не и по-рано, без фокус върху дефинициите), книгата на Али Ал-Мосауи „Илюстрирана книга с лоши аргументи“ (превод на В. Куновска и К. Джокова от Асоциацията по криминология, криминалистика, и психология) може да е чудесно помагало с примери за различни логически заблуди, а за възрастни също има предостатъчно литература.