„Моралният пейзаж“ от Сам Харис

4-минутно четиво

С няколко думи (TL;DR):

Disclaimer: Признавам си, че не съм привърженик на специфичният вид атеизъм на Харис и “четирите конника”: въпреки възхищението ми към всеки от тях (особено Хътчинс), войнствеността и фокусът върху буквалистичният прочит на религиите ми оставя някак неприятен послевкус; в същото време утвърждаването на научно-базиран светски морал в цивилизационен мащаб продължава да е обект на много условности, които не е ясно как ефективно можем да преодолеем.

При все това предполагах, че в тази изключително интересна книга, може да намеря аргументи за обратното. Таглайнът на книгата, обаче, се оказва по-скоро стремеж, отколкото реалност, защото всеки въпрос „как“ в нея е оставен за по-нататъшен отговор, докато тя по-скоро убеждава в това, че отговарянето на тези въпроси трябва да е възможно с методите на науката, и че чакането евентуално ще си струва.

През 1683г. Пиер Бейл, в неговите “Размисли относно появяването на една комета”, прави скандалното за времето си твърдение, че едно общество от атеисти може и да не е непременно зло, неморално, и раздирано от хаос, защото дори атеистите, почовешкому, биха търсили одобрението и уважението на останалите; или както ще каже Адам Смит едни седемдесетина години по-късно, човек иска не само да бъде “loved, but to be lovely”.

Бейл също така смята, че инструментариумът на човешкият ум е прекалено ограничен, за да осъзнае как аджеба злото и покварата се промъкват в един свят, моделиран от всемогъщият и всезнаещ Бог, затова хората най-добре да оставят тия работи на Него и да не се косят много-много.

Триста и кусур години по-късно, обаче, Сам Харис продължава да се коси върху тези проблеми в книгата си, вече въоръжен с инструменти като психология и невробиология, с които не се страхува да стреля на месо. Твърдението на Харис тук е, че съществува обективна морална истина, която науката може да дефинира и следователно да отговаря на въпроси свързани с морала така, както отговаря на въпроси свързани, да речем, със здравето. Обосновката е поднесена с нещо между прагматизъм (моралните въпроси имат смисъл само ако са свързани с благосъстоянието на съзнателни същества) и утилитаризъм (целта на моралните въпроси е да определят ценности и поведенчески практики, подобряващи това благосъстояние). Сам Харис, разбира се, не претендира да знае отговорите на всички подобни морални въпроси, нито детайлната методика за тяхното намиране, а само за това, че те могат да бъдат търсени с помощта на науката. Подробностите и приложните нюанси, обаче, авторът малко разочароващо оставя на тази именно бъдеща “наука за морала”, а ако се замислите с тезата сама по себе си е трудно да не се съгласите дори и без да сте прочели тази книга, освен ако не сте закоравял креационист.

Книгата включва някои интересни подробности и изводи на Харис от докторската му работа върху невробиологията на вярването и убежденията, както и традиционно буквалистична критика върху религията.

Харис споменава човешкият мозък толкова често и толкова авторитетно, че на моменти се хващах как си припомням големите мозъци от “Галапагос” просто за да успея да понеса сериозността на нещата. Междувременно прочетох и есето на В. Хавел “Властта на безвластните”, в което той говори за “животът в истината” като двигател на несъгласието с посттоталитаризма, та ми стана едно такова приятно как в докторалната си изследователска работа Сам Харис установява, че мозъците ни с голяма вероятност просто “харесват” истината. Хубаво е, когато дисидентството се валидира от магнитен резонанс. 😉

“Моралният пейзаж” стъпва почти изключително върху невробиологията и със сигурност е добре издържана, но въпреки че споменава класическите парадокси пред утилитаризма например, отново не дава предложения за тяхното разрешаване. Изобщо това е и главният проблем, който имам с тази книга – въпреки таглайна, всеки път, когато нещата опрат до практически проблеми и приложения, репликата “има разлика между отговор по принцип и отговор на практика” идва на бял кон и някакси уж спасява положението, преди да се появи отново в следващата глава.

Та в крайна сметка, въпреки че съм напълно съгласен с Харис смятам, че докато алуминиевите шапки, с които днес се предпазваме от 5G и други вражески трансмисии не започнат да ни информират в реално време дали наистина сме щастливи или не, докато смелият нов свят на big data analytics не започне да ни предоставя анализи за ефектът на всяко наше морално решение върху обективното благосъстояние поне на най-близките ни същества, аз си оставам мотивиран по-скоро от “моралните сантименти” на Адам Смит, продължавайки обнадеждено да хвърлям по едно око на научно-техническият прогрес.

Ако пък за вас мотивацията да водите добър живот идва от религията – дерзайте, само моля без клитордектомии.

2
Запази в отметки Постоянна връзка.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.