Капитализмът, пише Бранко Миланович в последният брой на Foreign Affairs, въпреки недостатъците си и критиките към него, не залязва. Всъщност, огромната част на света днес е организирана в една или друга форма на капиталистическа икономика, а единственият конфликт, на който сме свидетели в наши дни е този между две различни имплементации на капитализма.
В западният свят доминира система на либерален меритократски капитализъм, според която огромната част от производството е концентрирана в частния сектор, на таланта и постиженията се дава ясна възможност да растат и да се развиват, а възможностите за участие в системата се гарантират за всички: чрез безплатно (и задължително) образование, система за събиране на данъци и такси, вкл. наследствено облагане (за да е по-трудно на елитите да се възпроизвеждат).
При другият вид капитализъм според автора на статията, видим предимно в Китай и някой други държави в Азия (Виетнам, Сингапур), Европа (Русия, Азербайджан), и Африка (Етиопия, Руанда), икономиката е организирана на капиталистически принципи, но водеща роля играе държавата, а индивидуалните политически права и свободи са ограничени за сметка на постоянният икономически растеж.
Миланович отбелязва, че – както ние българите добре знаем от личен опит – всъщност много хора и общества по света се оказват готови да изтъргуват индивидуалните си права и свободи за икономически растеж и материален прогрес. Той отдава това на различията в процесите по отхвърлянето на феодалните/квазифеодални общества в съответните региони – в Китай това става бързо, със силната и водеща роля на държавата, а в Европа – органично, в продължение на векове, без определено участие на държавата. Така държавата де факто не дава възможност за зараждане на условията за едно капиталистическо-меритократично общество, и „произвежда“ хора, ценящи сигурността и минималният личностно-материален комфорт над абстрактни ценности като свобода, инициатива, отговорност, и т.н. Ако се замислим върху тази негова теза, китайската обосновка де факто би подхождала и на Русия в исторически план – там това не се случва чак толкова моментално – от еманципацията на крепостните селяни до революциите през 1917г. все пак минават едни 56 години, но каквато и индивидуалистка култура да се е зародила през това време бива брутално изтрита от болшевишката вълна и заменена с тоталната всеприсъственост на държавата.
Всяка от двете системи има своите проблеми: либералният капитализъм има проблем с неравенството, или поне перцепцията за неравенство, докато политическият, държавен капитализъм има проблем с корупцията и избирателното прилагане на законите, както и поддържането на постоянен растеж, който да го държи легитимен.
Истинският проблем с неравенството, разбира се, не е в самото неравенство, а в това, че то създава условия за стратификация на елитите и тяхното постоянно самовъзпроизвеждане, по този начин ограничавайки социалната мобилност и възможностите за цялото общество. Този проблем, или поне частта му касаеща доходната мобилност, изглежда по-сериозен в Европа, отколкото в САЩ. Според изследвания на проф. Марк Ранк от Washington University, чиито екип проследява кохорта от граждани на САЩ на възраст от 25-60 години за период от 44г., обобщени в статия от NY Times, 12% от населението ще се окажат в горният 1% на дистрибуцията на доходите за поне една година, 39% ще прекарат поне година в горните 5%, 56% ще се окажат в горните 10%, a 73% от населението ще прекара година в горните 20% на дистрибуцията на доходите. Разбира се, много по-малък е процентът на хората, задържали се в тези сегменти – въпреки, че 12% от населението ще прекара година в горният 1%, само 0.6% от населението ще се задържи там 10 последователни години., a 54% ще се окажат в състояние на бедност или близко до бедността между 25 и 60г. възраст.
Доходната мобилност настрана, това означава, че има поне 2% американци на възраст между 25г. и 60г., които са били и в горните 10% и в състояние на бедност през живота си – е с тия пичове си струва човек да изпие по едно уиски (или студена вода, в зависимост от timing-a на мероприятието 😉 ) !
Насим Талеб прави интересен коментар върху това, сравнявайки го с Европа – по-малко от 10% от хората в списъка с 500-те най-богати личности в САЩ през 1982 , присъстват в него и през 2012. За сравнение, 60% от най-богатите французи са наследили богатството си.
Това е другият основен проблем на либералният капитализъм, може би по-проявен в Европа – самовъзпроизвеждането на елитите. Решението за това, според Миланович е повече наследствено облагане за най-богатия сегмент, данъчни бенефити, окуражаващи средната класа да държи повече финансови активи, и по-добро обществено образование, за да се поставят хората на равна основа.
От друга страна, проблемът на държавният капитализъм пък е, че той трябва да поддържа постоянен икономически растеж и макар и минимално материално подобрение, за да може да бъде легитимен в очите на хората, отказали се от личностни права и свободи, а също така и да се бори с нарастващото вляние на капиталистическата класа, създадена от самата държава. Това, разбира се, не може да се случи в условията на върховенство на закона в една правова държава, затова в тези системи законите се прилагат таргетирано, при необходимост, а гарантирането на материалното спокойствие се случва по паралелни на легалността механизми, които различните общества назовават различно, но достатъчно изразително според собствените си порядки – „crony“, „крыша“, „чадър“, „връзки“, и т.н.
Но къде именно сме ние в тази капиталистическа дихотомия?
Във „Всеобща история на безчестието“ на Борхес има една история как главорезите на Лазаръс Морел обикаляли памучните плантации из Юга и примамвали роби да избягат от господарите си, за да ги препродадат няколко пъти с обещание, че ще получават процент от всяка следваща изкупна цена, а в крайна сметка ще бъдат освободени по живо по здраво. Разбира се, с всяко следващо бягство се появявали непредвидени разходи и се налагала следваща продажба, докато накрая робът бивал освобождаван „от зрението, от слуха, от докосването, от деня, от безчестието, от времето, от доброжелателите, от състраданието, от въздуха, от кучетата, от света, от надеждата, от потта и от него самия“.
Държавно-политическият капитализъм в България го е писал Борхес.
Чети по-нататък ( 9 мин)30