Трайни традиции от Трайчо Костово време

В радиограма № 84–91 от 26 октомври 1944, достъпна в Централен Държавен Архив, фонд 1Б, опис 7, архивна единица 71, лист 5, Трайчо Костов информира Георги Димитров в Москва за прогреса по народния съд:

„В  Закона за народния съд са изключени всички формалности, които биха затруднили  работата на народния съд. Предварителното съдебно следствие и обвинителната  част са съсредоточени в института на народните обвинители. Присъдите на народния съд са окончателни и не подлежат на обжалване и  утвърждаване“

От книгата на проф. д-р Диню Шарланов "История на Комунизма в България"
Чети по-нататък ( 6 мин)4

Цв.Цв. и търсенето на справедливата цена

След скандалът с апартаментите Цв.Цв. беше – с немалко лидерска мелодрама – отлъчен демонстративно от ГЕРБ, по-скоро като форма на ПиАр damage control, отколкото като признаване на някаква съгрешимост. Нещо повече – Борисов използва възможността да deflect-не обвиненията в нисък морал обратно към отправилите ги, с постоянното си говорене как партията не можела да си позволи дори неоправдани “съмнения” от страна на обществото.

Оправдани ли са обаче тези съмнения от страна на това общество? Да оставим настрана (ерго, на прокуратурата, но след минимум 7г.) дали има документална връзка между разрешения за строеж или други ползи за фирмата продавач на апартамента и това, че го продава точно на Цветанов на брутално дъмпингови цени; Да оставим настрана това, че и други министри и държавни служители (от различни партии, както се видя в опитите им да се топят едни други и прокситата им) може да са се възползвали от същата схема, за да придобият евтини имоти; Има ли обаче чисто морален проблем тук? Съществува ли, и какво е справедлива цена в условията на свободен икономически обмен? Има ли проблем при транзакции на цени, различни от справедливата? Има ли връзка между политиката и морала? Докосва ли законът морала, или го припокрива, или пък “щом е в рамките на закона, всичко е ОК”.

Тези въпроси – както повечето истински важни въпроси впрочем – са далеч по-стари от нашият дребен политически скандал, по-стари от държавата ни, по-стари дори от християнството ако щете.

Въпросът за справедливата цена на обмен е свързан с концепцията за парите, дали те измерват обективна стойност или изразяват потребност, и с него са се занимавали (като изключим икономистите) много философи като започнем от Адам Смит и се върнем назад до Аристотел.

Та, да проследим пътят и моралното положение на наш Цв.Цв. в историята на философията, свързана с парите и търсенето на справедливата цена. Чети по-нататък ( 12 мин)

15

Дискретизация

Вчера към 7 вечерта в местната чешка suburbia, осемгодишното съседско момченце и неговият по-малък приятел попитаха дали могат да дойдат да поритат една плажна топка с нас в градината, където по-голямата му сестра цял ден си игра с дъщеря ми. Казах, че имам истинска футболна топка в багажника и излязох да ритаме на улицата отпред. В следващият час и половина се присъедини още едно момче, двете момиченца също излязоха от градината, поритахме, потичахме, ожулихме едно-две колена, и въпреки първоначалната им обърканост какво се прави в такава ситуация, както и че очевидно никой нищо не знаеше за играта футбол, успяхме да счупим 5-6 неразумно посадени растения и всички се забавляваха страхотно. Рядко си играят вън на улицата, или на поляната, или където и да е, с чиста непреднамереност – ходят си на гости по заднодворските градинки. Обикаляме с децата си по детски площадки, уникални все по-мегаломански детски центрове с катерушки, замъци, подземия, водни светове, но си играем само там. Приятелствата на децата ни си остават капсулирани транзакции в този увеселителен работен ден, оставяйки ги зарадвани всеки път, когато намерят с кого да си играят при следващо посещение. Спонтанноста се случва на определените за това места.

Не са само децата, обаче.

Чети по-нататък ( 3 мин)9

Майк Пенс и мускулът на самоконтрола

Майк Пенс – вицепрезидентът на САЩ от иначе буфосинхроничната администрация на Доналд Тръмп младши – не вечеря насаме с други жени, освен съпругата си, както скоро ни разкри Washington Post. На всички истински пуритани – честито! Вие вече не сте маргинали и никой никъде никога няма да бъде щастлив! Хенри Луис Менкен, между другото, явно е последният наистина значим пророк, защото се оказа прав и за още нещо: че в един прекрасен ден, белият дом ще бъде окичен от един откровен слабоумник. Окичозен дори, ако мога да побългаря термина, заради недискретното жълтеене на овалния кабинет и новият му наемател. Честито и на всички либералохедонисти – the root of all evil – размахващи активистски пера – вече имате нова мишена за арогантни, снизходителни подмятания!

Не изразявам политическа позиция, но съзнателно или не, независимо по каква причина, Майк Пенс може би постъпва правилно: според общоприетата психологическа теория от последните поне две десетилетия, самоконтролът и силата на волята всъщност може би са ограничен, фиксиран его-ресурс, а не умение, усъвършенствано с практиката, като външния фалц или „еластико“-то (от опит, разбира се!). Следователно, като всеки друг такъв ресурс, самоконтролът и волята имат свойството да намаляват с употребата: всяко неизядено marshmallow, всеки насилствен фитнес, всяко неконсумирано изкушение, всъщност е Пирова победа, която само увеличава вероятността от скорошна капитулация. За силата на волята, поне към момента, изглежда все още няма шистов газ, който като метадон „здравословно“ да поддържа статуквото, още по-малко пък алтернативни „възобновяеми“ източници, които да я заместят. И преди да се провикнем „да не остане неодрусана слива“ и по борисовски да налазим чуждите насаждения, едно уточнение: това не е изход. В конкурентна среда, ефектът от „отплесването“ в каквото и да било направление обикновено е самоунищожителен – теорията на игрите и Джон Мейнард Смит само обясняват пост-фактум това, което еволюцията методично демонстрира на практика. Изходът е в това, че ние сме едновременно среда и участник в състезанието между самоконтрола и безпринципната отпуснатост.

В името на коректността трябва да споменем, че теорията на (по същество) Баумайстер търпи определени критики, особено напоследък, както и напълно консеквентното пояснение, че осъзнатостта на ограниченото его всъщност влияе върху ограничеността му. При все това, традиционно малките извадки и P-hacking продължават да висят като статистическа гилотина над имиджа на изследванията в социалните науки, независимо за колко обективни се смятаме ние – четящите ги.

Какво, тогава, да правим – каква е стабилната стратегия? Чети по-нататък ( 3 мин)9

Полюцията за обединеното дясно

Някои неща са съществени единствено в екстремни ситуации и съответно са почти гротескни извън тях. Използването на квоти за приемственост на до скоро търгувани като стока, напълно обезправени хора е почтено и ефективно (преди да се размрънкаме: фокусът е върху „до скоро“, а не върху „почтено“). Използването на квоти за изравняване на пропорцията жени/мъже в корпоративни и институционални бордове на директори, от друга страна, е нефелна идиотия. „Нещо се случи“ на affirmative action политиките от 50-те и 60-те години и те не са толкова ефективни в наши дни. Дискусията за това какво точно се е случило все още се води и вероятно, както винаги, причините ще ни се изяснят post factum (или както е тръгнало, post mortem). Моята лична причина в тази ex post нагласистика е, че естествено нищо не се е случило с тях – просто средата ги е направила неприложими в в някои конкретни ситуации. Можеш – и трябва – да извадиш някого от мизерия/глад/безправие/you name it, но той сам трябва да реши какво да прави след това. Концепции като black history month, black british business awards, women’s march, и други подобни, всички ги знаем, всъщност отдавна повече пречат, отколкото помагат за приемствеността на общностите, които претендират да представляват. Морган Фрийман е прав и по-добре да го слушаме, защото има повече skin in thе game (не се сдържах) в представителността на малцинствени групи, от който и да било от нас. Свободата е достойна кауза, но тя не гарантира статус, положение, достъп до блага, равенство(плача!), или друг тип измерима резултатност – свободата е първо избор, после стремеж, и накрая потенциал; единственото, което държавният бехемот може да направи, е да охранява строго тази свобода, стоейки максимално извън кадър, без да се опитва да я налага със сила или пък да доставя в стандартни опаковки резултатите от нея.

Прекалено много се говори след всеки изборен цикъл как „българинът“, доколкото изобщо съществува, бил тъп; тъп той може и да не е, но със сигурност е страхлив. Парадоксално, въпреки преживяването на една от по-истинските тоталитарни имплементации на комунизма, вече близо 30 години носталгично се страхуваме да се отърсим от този ball and chain. Копнеем за немедлен и прецизен („може да си грозен, но за сметка на това си тъп“) ефект от всеки подаден глас, за големи, силни блок-партии, широки коалиции, национални обединения, но въпреки този копнеж при всяка предоставена ни възможност избираме „по-малкото зло“. Продължително, последователно, с една – почти Павлова – „научена безпомощност“ ние всеки път се отказваме от ценностите си в името на сигурният и гарантиран ефект. Е, пичове, резултатът ще е същият, познат, леко дразнещ електрошок, но с една итерация кумулативно по-увреждащ. И разбира се, „обединено дясно“ – този мокър сън на гузният електорат на брулещият джанки – извинете, никога не е имало: имало е обединени анти-комунисти за един кратък период през 1990-те; доколко искрени и доколко анти- е друг въпрос, но обединяващото ги е било много по-първично от това, което би трябвало да ни занимава днес, когато имаме парламентарна демокрация и практически неограничена свобода на изразяване. Вече отдавна не сме в блатото и е крайно време обединенията, изборите, и въобще идейното позициониране на всички ни да е колкото ценностно, толкова и безкомпромисно, ако трябва. В някои други държави, струва ми се, където „прозорецът на Овертон“ (кемтрейлс, анатема) отдавна е подминал политическата пещера, откъдето ние коментираме някаква негова безформена проекция, „Да България“ и „Нова Република“ могат да бъдат по-скоро опозиция едни на други, отколкото „обединено дясно“. И дано скоро да не се появява причина те да се обединяват, защото това би означавало, че сме се върнали 30 години назад. Единственото, което трябва да се случи, гузни ми сънародници, за да има резултат от изборните резултати, е да спрем да избираме „по-малкото зло“ и да започнем да гласуваме по съвест. Само така може да се създадат предпоставки за политическа дискусия – иначе ще продължаваме да се залъгваме, че политическият избор е единствено между 20 стотинки нагоре или надолу в цената на дизела и че продаването на пакет застраховка гражданска отговорност с безплатно пиле на грил е нещо съвсем нормално. 9

За излагацията в декларацията на Окупацията

Не стига, че ръководството на Софийският университет изобщо не коментира как един професор може да е бомбок пиян по време на лекции;

 

 

Не стига че професорът се изкара жертва, сякаш не е допринесъл ни най-малко за собственото си омерзение, а сега и ранобудните студенти написаха една декларация, съвсем в стила нa „Bulharsko se omlouvá“ на паметник на чужда армия.

Всички хем ги сърби, хем ги боли. „Новият морал“ ще дойде, когато всеки започне да си стои зад постъпките, вместо да се оправдава с морала на най-малкото зло.

Относно декларацията-оправдание: пияните професори нарушавали правилата на Окупацията? Че те заричали ли са се някъде да я подкрепят, за да ги наказват публично? Окупацията окупация ли е, или промяна във вътрешният правилник? Ако е окупация, което в съществото си е силов акт, окупираните задължени ли са да спазват правилата на Окупацията, и ако да, с какво Окупацията се различава от една друга окупация, от 09.09.1944? Ако Окупацията е окупация, и окупаторите са извеждали принудително други „нарушители“, защо не изведоха и тези? Ако преподавателят не беше бивш депутат от БСП, щеше ли реакцията да е различна?

„Между това да унизим някой публично, да го набием, или да го игнорираме, ние избрахме да го унизим. Паднахме ниско. Извиняваме се!“

Това трябваше да е декларацията, толкоз.

И правилно, може би, сте паднали толкова ниско.

Донос било!? Добре, донос е, но пред обществото и публичността! Низко, жълто, чалга, омерзително? ОК, низко и жълто е, но пък докато се пишем над нещата от статуквото, хората участващи в тях ще продължават да го затвърждават, замитайки лайна под килима! Докато си крием кирливите ризи, ще продължаваме да живеем в кирливо общество, в което най-висшият закон не е конституцията, а гражданско-племенната омерта. В това общество, в което ние все още живеем, за „нашите“ сътрудници/съпартийци/съграждани/съквартиранти/съотборници/сънародници, и прочие съплеменници никога нищо лошо не се казва, не се отказва подкрепа, и неща от кухнята не се вадят на светло, за да не се накърни, сакън, общият наш имидж.

Докато се възприемаме един другигу като малка издънка на голяма организация, вместо като личности, всяка наша революция ще е или чужда, или гузна. Ще носим отговорност колективно, ще се крием зад шефа, ще се трудим залудо. Ще се извиняваме на чужд гръб, с оправдание в подчиненото изречение. Ще живеем истимаро.

0