Категория: th0ughts

Не стига, че ръководството на Софийският университет изобщо не коментира как един професор може да е бомбок пиян по време на лекции;

Не стига че професорът се изкара жертва, сякаш не е допринесъл ни най-малко за собственото си омерзение, а сега и ранобудните студенти написаха една декларация, съвсем в стила нa „Bulharsko se omlouvá“ на паметник на чужда армия.

Всички хем ги сърби, хем ги боли. „Новият морал“ ще дойде, когато всеки започне да си стои зад постъпките, вместо да се оправдава с морала на най-малкото зло.

Относно декларацията-оправдание: пияните професори нарушавали правилата на Окупацията? Че те заричали ли са се някъде да я подкрепят, за да ги наказват публично? Окупацията окупация ли е, или промяна във вътрешният правилник? Ако е окупация, което в съществото си е силов акт, окупираните задължени ли са да спазват правилата на Окупацията, и ако да, с какво Окупацията се различава от една друга окупация, от 09.09.1944? Ако Окупацията е окупация, и окупаторите са извеждали принудително други „нарушители“, защо не изведоха и тези? Ако преподавателят не беше бивш депутат от БСП, щеше ли реакцията да е различна?

„Между това да унизим някой публично, да го набием, или да го игнорираме, ние избрахме да го унизим. Паднахме ниско. Извиняваме се!“

Това трябваше да е декларацията, толкоз.

И правилно, може би, сте паднали толкова ниско.

Донос било!? Добре, донос е, но пред обществото и публичността! Низко, жълто, чалга, омерзително? ОК, низко и жълто е, но пък докато се пишем над нещата от статуквото, хората участващи в тях ще продължават да го затвърждават, замитайки лайна под килима! Докато си крием кирливите ризи, ще продължаваме да живеем в кирливо общество, в което най-висшият закон не е конституцията, а гражданско-племенната омерта. В това общество, в което ние все още живеем, за „нашите“ сътрудници/съпартийци/съграждани/съквартиранти/съотборници/сънародници, и прочие съплеменници никога нищо лошо не се казва, не се отказва подкрепа, и неща от кухнята не се вадят на светло, за да не се накърни, сакън, общият наш имидж.

Докато се възприемаме един другигу като малка издънка на голяма организация, вместо като личности, всяка наша революция ще е или чужда, или гузна. Ще носим отговорност колективно, ще се крием зад шефа, ще се трудим залудо. Ще се извиняваме на чужд гръб, с оправдание в подчиненото изречение. Ще живеем истимаро.

Много ме забавляват сравненията между надписа “Bulharsko se omlouvá” на паметникът на съветската армия, и боядисаният в розово танк на Давид Черни. Давид Черни, между другото, не страда от излишна тактичност, но на неговият розов танк не пише “Българи, извинетесебе”.

Българският Давид Черни бил боядисал паметникът на съветската армия. Българският Давид Черни, освен че е анонимен, е герой от следният анекдот на Били Джо Армстронг: “A guy walks up to me and asks, “What’s Punk?”. So I kick over a garbage can and say. “That’s punk!”. So he kicks over the garbage can and says, “That’s Punk?”, and I say, “No that’s trendy!”. Били Джо Армстронг най-добре е описал протест-хипстърското “Bulharsko se omlouvá”. Първото боядисване (може и да) беше протест. Второто е тренд, и то евтин, a при това безвкусен.

Да поясня: аз смятам, че този паметник не трябва да е там, а трябва да е, примерно, в някой музей. Това разбира се няма нищо общо, също както няма общо и какво му е лошото на правителството, или пък защо трябва да си ходи.

Извинението по същество е изконно положителен акт, защото е знак за поемане на отговорност. Оправданието, от друга страна, е начин да обвиниш обстоятелствата, или други външни фактори, за собствените си действия, по този начин напълно избягвайки да поемеш отговорност за тях.

Да напишеш “България се извинява” на паметник на чужда армия е едновременно и извинение и оправдание. Хем се извиняваш, хем показваш, че не е твоя вината понеже си бил окупиран, хем не биеш път до Елхово да боядисваш оградите на поделение 65010, което си е крива работа, защото може да те нарита дневалния. Този надпис може да е само в розово – хем не е бяло и се вижда, хем не е червено.

Розовото е много готин цвят. Това е цветът на Купидон, на любовта, но и на този, който е чукал жена ви, защото не е имал друг избор. И той “се извинява, ама…” Никога не се “извинявайте, ама” – или се извинете, или си търсете “ама”.

Ако паметникът беше просто пребоядисан, щеше да е протест. Ако беше нацапан с лайна, щеше да е протест (или дори пънк-протест, ебаси), или пък вандалщина. Ако на него бяха нарисувани Батман, Робин, Путин, или Пуси Райът, пак щеше да е протест, може би. “Bulharsko se omlouvá” хем е протест, хем е извинение, хем е истимаро, както казваме в Пловдив.

Ако някой си мисли, че съм комунист, агент, продажник, олигарх, или просто се чувства обиден – извинявайте, ама….6

Стивън Кови е основателят на Covey Leadership Center, който през 1997 става част от FranklinCovey – една от най-успешните компании предлагащи консултинг и обучения, подобряващи ефективността, продуктивността, и организацията на работа. Въпросният д-р Стивън Кови има една много интересна теория за т.нар. континуум на зрелостта. Континуумът на зрелостта разглежда различните стадии на зрелост през които преминава човек в своя живот, както и връзката между тези стадии и т.нар. „7 навици на високо ефективните хора„.

На диаграмата виждаме трите етапа на зрелост, от долу нагоре:

• Зависимост (dependence) – в началото на живота си, човек е 100% зависим от заобикалящата го среда, включително физически;
• Независимост (independence) – на определен етап от живота си, човек придобива относителна независимост от заобикалящата го среда, и става зависим предимно от себе си;
• Взаимна зависимост (interdependence) – в някои презентации и лекции този етап се коментира като „опционален“;

Логично, в етапа на зависимост, човек не може да бъде отговорен за нищо което му се случва, тъй като то се контролира извън неговото влияние. Зависимостта по презумпция отрича отговорността, съответно цялата отговорност за всичко случващо се със зависимият човек лежи извън него.

Чети по-нататък ( 9 мин)1