За излагацията в декларацията на Окупацията

2-минутно четиво

Не стига, че ръководството на Софийският университет изобщо не коментира как един професор може да е бомбок пиян по време на лекции;

 

 

Не стига че професорът се изкара жертва, сякаш не е допринесъл ни най-малко за собственото си омерзение, а сега и ранобудните студенти написаха една декларация, съвсем в стила нa „Bulharsko se omlouvá“ на паметник на чужда армия.

Всички хем ги сърби, хем ги боли. „Новият морал“ ще дойде, когато всеки започне да си стои зад постъпките, вместо да се оправдава с морала на най-малкото зло.

Относно декларацията-оправдание: пияните професори нарушавали правилата на Окупацията? Че те заричали ли са се някъде да я подкрепят, за да ги наказват публично? Окупацията окупация ли е, или промяна във вътрешният правилник? Ако е окупация, което в съществото си е силов акт, окупираните задължени ли са да спазват правилата на Окупацията, и ако да, с какво Окупацията се различава от една друга окупация, от 09.09.1944? Ако Окупацията е окупация, и окупаторите са извеждали принудително други „нарушители“, защо не изведоха и тези? Ако преподавателят не беше бивш депутат от БСП, щеше ли реакцията да е различна?

„Между това да унизим някой публично, да го набием, или да го игнорираме, ние избрахме да го унизим. Паднахме ниско. Извиняваме се!“

Това трябваше да е декларацията, толкоз.

И правилно, може би, сте паднали толкова ниско.

Донос било!? Добре, донос е, но пред обществото и публичността! Низко, жълто, чалга, омерзително? ОК, низко и жълто е, но пък докато се пишем над нещата от статуквото, хората участващи в тях ще продължават да го затвърждават, замитайки лайна под килима! Докато си крием кирливите ризи, ще продължаваме да живеем в кирливо общество, в което най-висшият закон не е конституцията, а гражданско-племенната омерта. В това общество, в което ние все още живеем, за „нашите“ сътрудници/съпартийци/съграждани/съквартиранти/съотборници/сънародници, и прочие съплеменници никога нищо лошо не се казва, не се отказва подкрепа, и неща от кухнята не се вадят на светло, за да не се накърни, сакън, общият наш имидж.

Докато се възприемаме един другигу като малка издънка на голяма организация, вместо като личности, всяка наша революция ще е или чужда, или гузна. Ще носим отговорност колективно, ще се крием зад шефа, ще се трудим залудо. Ще се извиняваме на чужд гръб, с оправдание в подчиненото изречение. Ще живеем истимаро.

0
Запази в отметки Постоянна връзка.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.