Зантее ли, че кгоато чтеете нисапаното, вжано е првътаа и поледсанта бквуа от дмаута да бдаът на мсятото си. Мжетое да рзбъракате мстеата на оастнаилте бвуки и все пак нпиасатноо ще прдъолажва да се чтее с лкоета. Твоа ивда да пкаоже, че вскичтоо твоа вемре котео сте попрлеили в уилчище е нпразано, доасттънчо е блио да ви начуат да слгатае на мстяото им бутквие от наалчото и каря на вяска дмуа кяото пиеште. Приичнтаа е в нчиана по котйо виашят мъозк оработбва ирнфоцмаията. Ткаа уяспвате да преочттее нааписното джае кгаото нтио енда дмуа не е изиспана пвраинло.
Горното твърдение, разбира се, не е напълно вярно, а освен това произходът му няма нищо общо с университета в Кеймбридж, както смело ни убеждаваше оригиналният верижен мейл. Способността да се разбира текст от думи с фиксирани крайни и разбъркани средни букви зависи от опитността на четящия (бързината на вадене на думи от контекста), от размера на думите (не особено дълги/често срещани думи, както и такива от 4-5-6 букви, които са една голяма част от средностатистическия личен речников запас, се променят малко ако първата и последната им букви са фиксирани), и от начина на разбъркване.
Но не това е темата.
Ясно е, че правописът няма директна връзка нито с интелекта или таланта на човек, нито със смисъла или качеството на написаното от него. Доколко е важно как пишем, обаче?
Винаги съм се стремял да не оставям първото впечатление да определя крайното ми мнение за каквото и да било. В този смисъл правописът, особено ако не е особено добър, е първото ни впечатление от един текст. Във времето на Интернет, блоговете, и Web 2.0, когато онлайн социализацията е нещо масово, не изглежда логично да издребняваме върху правописа и начина на изразяване, а по-скоро да обръщаме внимание на смисъла на написаното. Езикът се развива естествено и паралелно с обществото, което го използва, а не целенасочено от него.
А дали е така?
Има едно интересно есе на Джордж Оруел – „Politics and English language“, което по същество не касае правописа, а по-скоро стила на писане. В него Оруел базира критиката си на твърдението, че ефектът от някакво явление може в един момент да се превърне в причина за засилване на същото, както човек може да започне да пие, защото смята себе си за провал, но след това да се провали дори много повече, защото е започнал да пие. 😉 Деградацията на езика, твърди Оруел, е ефект от деградацията на обществото, но в същото време немарливостта на езика предразполага към глупави мисли. Лошите навици в езика се разпространяват чрез имитация, ако се отървем от лошите навици можем да мислим по-ясно, а ясното мислене е необходима стъпка към политическо възраждане.
Не искам да пропагандирам политическите възгледи на Оруел, но наистина правилно написаният текст въздейства много по-силно от текст пълен с грешки. Дали обаче желанието да пишем правилно (или просто да пишем) не е обикновена суета? Аз смятам, че е по-скоро стремеж нещата да се вършат правилно и качествено. Вярно е, че качеството, вкл. общоустановената представа за качество е въпрос на субективна оценка, но пък тя не е общоприета случайно.
Ако се върнем към горното логическо съждение за причината и ефекта – стремежът към качество води до формиране на качествена среда, а в качествена среда по-лесно се създава качество. 😉