Има нещо гнило в общоприетите стратегии и оценки за дебатиране и дипломация. Ясно е, че когато човек изглежда искрен и убеден (или поне си дава вид на такъв) в това, което казва, има по-голям шанс да е по-убедителен за отсрещната страна. Когато е изправен пред неудобен, обвиняващ въпрос, човек има няколко варианта:
- конкретен, конструктивен отговор с демонстрация на чиста експертиза;
- потвърждаване на определена част от обвинението (без да е необходимо да се приема цялата вина), и демонстрация на искреност придружена с израз на положителни бъдещи намерения – в общи линии израз на конструктивност в смисъла на „никой не е съвършен“;
- отклоняване на въпроса и темата, но в никакъв случай заемане на дефанзивна позиция и търсене на оправдания;
Владеенето и/или невладеенето на тези прийоми носи своите позитиви и негативи в различни ситуации (както г-жа Желева би трябвало да е разбрала), но в общи линии реакцията на всеки един от тях е сравнително позитивна, най-вече поради демонстрацията на добра дипломация.
Много хора смятат, че за един политик е много важно да бъде добър дипломат. Аз винаги съм се чудел защо и как дипломацията има предимство пред експертността, но факт е, че Тони Блеър изпрати този принцип в историята в изказването си пред разследващата комисия „Чилкот“.
Смятан за добър дипломат и отличен комуникатор, г-н Блеър демонстрира своята искрена убеденост в правотата на решението си да нападне Ирак. Изборът на думи, очевидно подготвен предварително, беше интересен и ни информира как той е вярвал без съмнение, че Ирак притежава ОМП. Интересното в случая е, че огромната част от медиите и обществото не се „вързаха“ на това, защото вярването в нещо е на светлинни години от това то да е истина, подкрепена от факти.
В началото г-н Блеър учтиво демонстрира ловко отклонение на темата, на въпроса дали смята, че е подвел нацията относно причините за навлизането в Ирак:
„Не става въпрос за лъжа, или конспирация, или измама, или заблуда. Това е решение. И решението, което аз трябваше да взема беше, имайки предвид историята на Саддам, имайки предвид предишната употреба на химическо оръжие и смъртта на над един милион души, която е причинил, имайки предвид 10 години на нарушение на резолюции на ОН, можем ли да поемем риска този човек да реконструира своята оръжейна програма, или поемането на този риск би било безотговорно.“
Е, ако не друго, поне става ясно как той от самото начало е бил убеден, че действителното наличие на ОМП не е наеобходимо условие за навлизане в Ирак. Но циничното в случая дори не е това – циничното е как г-н Блеър опитва да ни убеди, че неговата преценка и решение е достатъчна за навлизане на неговата държава във войната. По ирония на публичните му изявления, Бойко Борисов явно споделя склонността към подобни решения с г-н Блеър. Подобно еднолично вземане на решения сме виждали вече от г-н Борисов, вкл. и през последните десет дни (некоординирано привличане/отзоваване на сътрудници/вицепремиери, некоординирано решение за подкрепа на вето върху закони, и др.).
Други опити на г-н Блеър да отклони въпросите:
„Може би не трябва да задаваме въпроса за Март 2003, a въпроса за Март 2010“
„Да предположим, че се бяхме отказали от военни действия…“
„Срещаме същия проблем от Иран днес.“
Всъщност Иран беше споменавана многократно в процеса на даването на показания.
Нещо повече, той дори не загатна за някакво съжаление за хората изгубили живота си, вкл. британските семейства, представители на някой от които присъстваха на изслушването. Единственият намек в смисъла на „никой не е съвършен“ беше признанието, че никой не е можел да знае каква роля Иран и Ал-Кайда са щели да играят по време на офанзивата, което по същество си беше още един опит за отклонение на темата в посока Иран.
По реакциите на медиите и обществеността можем да си направим извода, кой от прийомите по-горе е най-важен за тях – демонстрацията на скромност и смирение, когато си изправен пред противоречив въпрос, а още повече когато си обвинен в нещо, което няма как да обориш с факти. Пълната липса на подобна демонстрация от страна на г-н Блеър де факто превърна изказването му пред лорд Чилкот и компания в едно фиаско.
Същата грешка направи и Румяна Желева в своето лично фиаско пред ЕП – изправена пред неудобни въпроси, тя предпочете да търси оправдания и да прави контраобвинения, да раздава покани за посещения в гр. Бургас, вместо да демонстрира поне малка възможност да е допуснала грешка. Същото важи и за подкрепата, която и бе оказана от г-н Борисов и Цецка Цачева. Същото присъства и в писмото на г-жа Желева с което тя подава оставка.
Вестник „Гардиън“ публикува следното като част от техен редакционен коментар относно изказването на г-н Блеър:
„Има една друга планета, отдалечена от истинската, на която живее Тони Блеър. Вчера той покани членовете на разследването „Чилкот“ да се присъединят към него на тази планета. На тази алтернативна Земя, сигурностите се размиват и неистините стават истини. Фактите се превръщат в мнения, а оценките в доказателства. Успех и провал са едно и също нещо. На тази странна планета, навлизането в Ирак не беше катастрофа, а необходим и дори героичен акт. Други свидетели пред Чилкот признаваха някои грешки. Г-н Блеър просто обяви, че би нападнал Ирак отново. „
Осъзнато или не, г-н Блеър нанесе щети на оценката на дипломацията като качество на един политик, с едно просто неправилно изказване. У нас, където на много от политиците им предстои да се учат на дипломация, това може би не е толкова явно, но пък може би на медиите им предстои да се учат на критика.