Вчера към 7 вечерта в местната чешка suburbia, осемгодишното съседско момченце и неговият по-малък приятел попитаха дали могат да дойдат да поритат една плажна топка с нас в градината, където по-голямата му сестра цял ден си игра с дъщеря ми. Казах, че имам истинска футболна топка в багажника и излязох да ритаме на улицата отпред. В следващият час и половина се присъедини още едно момче, двете момиченца също излязоха от градината, поритахме, потичахме, ожулихме едно-две колена, и въпреки първоначалната им обърканост какво се прави в такава ситуация, както и че очевидно никой нищо не знаеше за играта футбол, успяхме да счупим 5-6 неразумно посадени растения и всички се забавляваха страхотно. Рядко си играят вън на улицата, или на поляната, или където и да е, с чиста непреднамереност – ходят си на гости по заднодворските градинки. Обикаляме с децата си по детски площадки, уникални все по-мегаломански детски центрове с катерушки, замъци, подземия, водни светове, но си играем само там. Приятелствата на децата ни си остават капсулирани транзакции в този увеселителен работен ден, оставяйки ги зарадвани всеки път, когато намерят с кого да си играят при следващо посещение. Спонтанноста се случва на определените за това места.
Не са само децата, обаче.
Миналия ден си отиде Avicii, икона на съвременното DJ движение. В интересен профил на трагично самоунищожителният му поход около и към върха на света, той между другото споделя за GQ, че DJ работата в днешни дни е предимно „before work“ – предварително подготвен и миксиран сет, както и че практиката DJ да решава какво да пусне чрез „разчитане“ на публиката е „по-скоро нещо, което доста от по-старите DJ-и твърдят, за да се запазят релевантни“.
Изтекла е доста вода от 1967. Музика, като „A day in the life“ днес почти не се прави – без сценарий, но с оркестър, костюми, балони, и гост-музиканти-конкуренти. Тази артистичност днес е като че ли заменена от някаква мета-креативност – базирана на данни за темпо, енергичност, и т.н., и успешно околичествявана чрез пазарната си реализация. Бъркаме картата с територията.
През седмицата си говорих с доста компетентен познат, който сподели раздразнението си от някои „амбициозни“ по думите му по-нискостоящи колеги: не задължително достатъчно компетентни, но прекрачващи границите на формално дефинираните си задължения; опитващи се да мислят цялостно, отколкото за отделни задачи; действащи по собствен начин, вместо да следват инструкции. Когато споделих, че в много случаи така на практика се добавя непредвидена стойност, или че много хора дължат реализацията си точно на такъв тип поведение, включително вероятно той самият донякъде и въпреки очевидните рискове друг начин да държиш развитието си в собствените си ръце вероятно няма – той изглежда се озадачи.
Свободата ни днес изглежда е избор от pre-canned възможности, които рядко си позволяваме да разчупим – декомпозирали сме светът на Лего-блокчета и с тях строим живота си. Важните проблеми смятаме за разбрани, решени, неоспорвани, отминали – за нас остават дупките от Blackburn, Lancashire, и да смятаме „how many holes it takes to fill the Albert hall„. Но разбира се, решението не е революция, защото сме напреднали прекалено много за да си позволим да рискуваме, а tinkering с това, с което вече разполагаме.