„Татарската пустиня“ от Дино Будзати

3-минутно четиво

Разтърсваща баналност, която не можах да спра да чета, докато не я приключих в 3 сутринта. Отдавна книга не беше ме впечатлявала толкова; за препрочитане на всеки пет-десет години, ако не по-често.

Написана през 1938г., вероятно като анти-военна пропаганда, книгата е също толкова посветена на вечната ни нужда от смисъл; на рисковете от животът с фокус върху бъдещето; на удовлетворението, базирано на постижения, фиксирани цели, мечти, и други „артефакти“, както и на естествената човешка склонност към anchoring и потребност от сигурност.

Независимо къде сме житейски, във всеки един момент, всеки от нас има своят форт Бастиани – крепостта с преувеличена важност, на която посвещаваме живота си, чакайки нападението от север, което в крайна сметка ще ни донесе така жадуваната самоактуализация, осмисляне, и оправдаване на всички саможертви по пътя. Нападението, обаче, така и не идва, а ако дойде, най-често е в неподходящ момент, и животът ни се оказва пропилян, като животът на Джовани Дрого – офицерът, чиито пропилян живот, плашещо близък до нашия собствен, проследява книгата.

На няколко места си спомних за сцената с извънземните от „Stardust memories“, които предоставиха на Уди Алъновият Санди Бейтс, също търсещ и задаващ си вечните въпроси на фона на лично неудовлетворение, здравословното напътствие:

Let me tell you, you’re not the missionary type – you’ll never last. You’re a comedian – you want to do mankind a real service? Tell funnier jokes!

Джовани Дрого, без да мисли за кариера на мисионер, изглежда също толкова объркан. Той е офицер с мисия – същностната му цел е да се докаже, отличи и в крайна сметка самореализира във военна обстановка, водейки живот обсипан със слава, почести, и най-после признание. Назначението му във форт Бастиани е само първа стъпка към постигане на тази заветна цел, но след пристигането си, младият офицер се оказва изненадващо неспособен да си тръгне – вместо това се влива в обстановката на „големите надежди“ в крепостта. Въпреки скуката и незабележителността на ежедневието и все по-осезаемото усещане за абсурдност, всички продължават да живеят с очакването, че някой ден ще бъдат нападнати и тържествено ще се докажат в битка. Някои персонажи, като Ангустина, сякаш чели Франкл и неговите „Преживявания в концентрационния лагер“, намират смисъл в рутинните мисии на ежедневието и умират „с много стил“ на малопредметни експедиции. Други, като Дрого, продължават да живеят със засилващото се усещане за саможертва, но и с неспособността да предприемат нещо против него, постоянно задавайки си големите въпроси за смисъл, целеустременост, и разбира се удовлетворение, но винаги зависейки от външни, бъдещни фактори за постигането му. Сякаш самият стремеж към самореализацията, към постигането на състояние на доказаност, щастие, и какво ли още не, не го оставя „да се случи“, ако пак се върнем на Франкл:

Не се стремете към успеха – колкото повече се стремите към него и го правите своя цел, толкова повече ще ви убягва. Защото успехът както щастието не може да се преследва, той трябва да последва, и то само като непреднамерен страничен резултат от посвещаването на човека на кауза, по-висока от самия него, или като вторичен продукт от отдаването на друг човек. Щастието трябва да дойде, както и успехът: трябва да го оставите да се случи, без да мислите за него. Искам да слушате онова, което вашата съвест ви диктува да сторите, и да го изпълните по най-добрия начин, на който сте способни. Тогава ще доживеете да видите, че в края на краищата – в края на краищата, казвам – успехът ще ви следва тъкмо защото сте забравили да мислите за него.

3
Запази в отметки Постоянна връзка.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.