„Татарската пустиня“ от Дино Будзати

2-минутно четиво

Разтърсваща баналност, която не можах да спра да чета, докато не я приключих в 3 сутринта. Отдавна книга не беше ме впечатлявала толкова; за препрочитане на всеки пет-десет години, ако не по-често.

Написана през 1938г., вероятно като анти-военна пропаганда, книгата е също толкова посветена на вечната ни нужда от смисъл, на рисковете от животът с фокус върху бъдещето, от удовлетворението, базирано на постижения, фиксирани цели, мечти, и други „артефакти“, както и на естествената човешка склонност към anchoring и потребност от сигурност.

Независимо къде сме житейски, във всеки един момент, всеки от нас има своят форт Бастиани – крепостта с преувеличена важност, на която посвещаваме живота си, чакайки нападението от север, което в крайна сметка ще ни донесе така жадуваната самоактуализация, осмисляне, и оправдаване на всички саможертви по пътя. Нападението, обаче, така и не идва, а ако дойде, най-често е в неподходящ момент, и животът ни се оказва пропилян, като животът на Джовани Дрого – офицерът, чиито пропилян живот, плашещо близък до нашия собствен, проследява книгата.

На няколко места си спомних за сцената с извънземните от „Stardust memories“, които предоставиха на Уди Алъновият Санди Бейтс, също търсещ и задаващ си вечните въпроси на фона на лично неудовлетворение, здравословното напътствие:

Let me tell you, you’re not the missionary type – you’ll never last. You’re a comedian – you want to do mankind a real service? Tell funnier jokes!

Джовани Дрого, без да мисли за кариера на мисионер, изглежда също толкова объркан. Той е офицер с мисия – същностната му цел е да се докаже, отличи и в крайна сметка самореализира във военна обстановка, водейки живот обсипан със слава, почести, и най-после признание. Назначението му във форт Бастиани е само първа стъпка към постигане на тази заветна цел, но след пристигането си, младият офицер се оказва изненадващо неспособен да си тръгне – вместо това се влива в обстановката на „големите надежди“ в крепостта. Въпреки скуката и незабележителността на ежедневието и все по-осезаемото усещане за абсурдност, всички продължават да живеят с очакването, че някой ден ще бъдат нападнати и тържествено ще се докажат в битка. Някои персонажи намират смисъл в дребните мисии на ежедневието и умират „с много стил“ на малопредметни експедиции. Други, като Дрого, продължават да живеят със засилващото се усещане за саможертва, но и с неспособността да предприемат нещо против него, постоянно задавайки си големите въпроси за смисъл, целеустременост, и разбира се удовлетворение, но винаги зависейки от външни, бъдещни фактори за постигането му.

2
Запази в отметки Постоянна връзка.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.