Не знам защо, но не си спомням много телевизионни разговори, толкова интензивно изпълнени със смисъл. Целенасочена самоирония, трудно прикриваща депресията, тъга, много истина, и едно заразно и неприкрито търсене, способно да обърне обикновено интервю в провокиращ разговор.
„Икономически и културни системи, които работят много добре по отношение на продаването на продукти на хората и поддържането на процъфтяваща икономика, не работят толкова добре когато става въпрос за възпитание на деца, или за това да си помогнем взаимно да разберем как да живеем и как да бъдем щастливи.“
„Чувството, че трябва да се подчиним на всеки импулс и да задоволим всяко желание, ми изглежда по-скоро като един вид робство.“
Ерудиция, смисъл, харизма – толкова много, сгъчкани в час и половина, че части от разговора се разпространяват отделно, тематично-сегментирани, например следното разсъждение за отговорността и за това как да живееш като възрастен.
Да си възрастен човек не е супер забавно през цялото време. Има неща които просто трябва да правиш. Има неща, които искаш да правиш, но не можеш, по най-различни причини. Мисля, че към младите хора в Америка са адресирани доста смесени културни послания. В американският живот има една нишка на морализъм, който въздига добродетелите да бъдеш възрастен, да имаш семейство и да си отговорен гражданин, но от друга страна го има и чувството „прави каквото искаш“, „задоволявай апетита си“.
От друга страна, това е същият човек, който като преподавател има навикът да спи със свои студентки; който сам признава в писмо до приятел (Джонатан Франдзен), че понякога смята, че е бил поставен на тази земя, за да вкара пениса си в във възможно най-много вагини; който в един момент опитва да бутне приятелката си от движещ се автомобил, а в друг я замеря с… маса за кафе; но който освен за всичко това, за Infinite Jest, Brief interviews with hideous men и пр. есета и кратки разкази, е отговорен и за вероятно най-добрият материал в историята на спортната публицистика изобщо („Роджър Федерер като религиозно преживяване“ – струва си paywall-а)
Странно нещо е човешката природа и малко емпирицизъм никога не е излишен, когато си съставяме мнение за някого, но в някои случаи дори и това не внася яснота. Всъщност #metoo движението, което не пропусна да преразгледа творчеството и на самият Д.Ф.У. в контекстът на неговото „житие-битие“, не е първият инструмент, който имаме в тази насока. Г. К. Честъртън, например, казва, че е добре не само да имаме идеали, с които да тестваме реалността, но и да имаме реални ситуации, с които да тестваме идеалите и теориите си и някак иронично „използва“ за това образът на своята г-жа Батънс. Г-жа Батънс, която можем да определим като „средностатистическа икономка“, служи като частен случай, тестов лакмус за различни абстрактни или генерализиращи твърдения:
…when some of the Suffragettes say in their pamphlets and speeches, „Woman, leaping to life at the trumpet call of Ibsen and Shaw, drops her tawdry luxuries and demands to grasp the sceptre of empire and the firebrand of speculative thought“–in order to understand such a sentence I say it over again in the amended form: „Mrs. Buttons, leaping to life at the trumpet call of Ibsen and Shaw, drops her tawdry luxuries and demands to grasp the sceptre of empire and the firebrand of speculative thought.“ Somehow it sounds quite different.
Да, различно звучи и наистина както казва Йоги Бера, „на теория между теория и практика разлика няма, но на практика има“. За някои от нас тази разлика може да е причина да отхвърлим рационализма който не се припокрива с практическият опит, да отречем абстрактното, разсъждението, мнението, което не е покрито от действеност. Д.Ф.У е достатъчно противоречив, но ако има нещо, което той допринася към този дебат, то е, че и абстрактното и емпиричното могат да имат стойност по отделно.