На 22.06 ставаме и вече се чудим как ще обясним на хазяйката-полиглот, че ще се приберем към 0100 през нощта. По принцип имаме ключ само за стаята си, а на външната врата звъним, като се прибираме. Тошката мрънка, че съм му бил взел цялото одеяло. Така е, но и той не е прост – намерил насън в гардероба друго и се завил с него:-). Изкъпваме се и се оправяме, стягаме багажа за Гимараеш. Багажът се състои от една раничка с по едно яке вътре – викаме хазяйката и почваме да и чертаем на листче как ще ходим до Гимараеш за мача. Влиза в употреба и разписанието на влаковете Гимараеш-Порто-Гимараеш. Тя явно всичко разбира, защото кима обнадеждаващо. Накрая, като стигаме до часа на прибиране, пишем нейния адрес и 0115 часа – тя се усети за какво става дума и намери ключ за външната врата, с който да си отключим, като се приберем. Не и се седи до 1 часа през нощта, завалията. Вече мога да започна да правя комикси, щом се разбрахме така с тая жена…
Отиваме пеша до гарата – по-рано сме, за да попитаме за влакове до Виго. Всичко е ОК, утре ще можем да си тръгнем с директен влак сутринта до там. Като казваме на продавача, че отиваме до Гимараеш, той само махва на един и оня идва с оферта за влакове Гимараеш-Порто-Гимараеш, специално за мачовете. Двупосочния билет е 8 евро, карти-марти не важат. Супер-шампиони са португалците – вместо да са безплатни влакчетата (едни италианци по-късно разправяха, че в Япония и Южна Корея всички такива специални форми на транспорт са били free)…
Във влака има само италианци. Гледат ни интересно, като минаваме покрай тях с бг-фланелки:-). Никой нищо не казва обаче – хулиганите са си останали в Италия. В гимараеш пристигаме към 1400, вали лек дъжд. Тръгваме с тълпата италианци нагоре към центъра. Градчето е малко, като Севлиево,хахах :-). По пътя виждаме една закусвалня с цени почти, като в БГ – кроасани и закуски за по 40 евроцента. Тука явно не са разбрали още, че има европейско. Сядаме в закусалнята, за пръв път от няколко дни пия нормално кафе. Хапваме човешки, дебеличката продавачка е много любезна – като си купиш нещо и ти показва колко е сметката на касовия апарат преди да ти издаде бележка. Малко се изненадва, като и казвам да ми даде по 5 закуски от няколко вида, и да ми ги натъпче в кутия. Тошката и той прави така – вместо да търсим супермаркет и да правим сандвичи, напазарувахме храна за пътя обратно до Белград. Не е много, но не е и гладна смърт…
Трябва да се намери интернет-клуб за да си сваля снимките от апарата на CD, че има само памет за още 20-на снимки. Предвидливо съм си купил RW-CD от Виена, ама в тукашните зали нещо нямат писачки. Е, поне ICQ има, намери се един FTP сървър да се качат тия снимки. Добре, че има добри хора да дадат акаунт веднага;-). вече мога да ги трия и да снимам наново. Тръгваме нагоре из стария град на Гимараеш (той целия е стар, ебати – оттам е тръгнала Португалия с първия и крал Алфонсо Енрикеш), после нагоре към замъка (на Алфонсо, де).
Парк в началото на старата част на Гимараеш
Гимараеш – от замъка
По пътя срещаме някякъв пич с фланелка на Ливърпул, шал на Италия, и една кака под ръка. После се оказва, че пича е англичанин и както казва той заради приятелката си(италианка) бил взел тоя шал. Човек заради жена на маймуна става. Съгласяваме се, че тоя сезон ще спечелим КЕШ за 5-и път, но само след Премиършип. Замъка е супер як, на върха на един хълм, откъдето се вижда целия град. Правим малко снимки, вече имам памет :-), по пътя надолу минаваме покрай някаква сграда, май поща – има фонокартен апарат отвън, от който може да се звъни в чужбина. Обаждам се на Борко, който трябва да е вече в града, с цялата бригада(2 коли) от Лондон. Казва, че яде някъде, ама не знае къде. От някакво кръгово движение с фонтан, надолу се тръгвало и в някакъв шопинг-център на втория етаж яде. Аз мисля, че съм на същото кръгово движение с фонтанче, и тръгвам надолу да го търся тоя център – намирам център, на втория етаж има две кафета и бар, нашия човек го няма никъде. Като се връщам обратно се разбираме да дойде той на кръговото движение. След като 30 мин. по-късно още не е дошъл се обаждам пак, с последните пари в картата. Въпросното кръгово движение е централния площад на Гимараеш. Там вече се намираме. Борко се е завил с едно БГ-знаме като с пола, изрод:-).
Централния площад в Гимараеш
На централния площад има само българи. Борето разправя случки от предишните два мача. Оставяме нашите раници с храната в тяхната кола и отиваме вече на стадиона. Час и половина преди мача още е празно, горе на трибуната над нас има много италианци. Жабарите са си сложили знамената отгоре, а трябва да са отсреща по принцип. нарисуваме си с боя знамето на бузите, моето естествено се получава най-грозно, преди да падне съвсем от дъжда. На мача не помня нещо специално, но беше яко. Като заиграят Ботев за КЕШ пак така ше викам в дъжда. Пак в последната минута ни забучват, след като сме изтървали сто процента положение – ебал съм ги, и те отпадат. Швеция и Дания са направили здрава сметка да си отидат само те на 1/4-финал.
Ливърпулеца с италианския шал
След мача трябва бързо да се разделяме кой откъде е, че Бобо ще ходят към Испания, а ние с Тошката трябва да се прибираме за Порто да учим чужди езици. Във влака пак само жабари. Преди мача видяхме един италианец – двойник на Тоти. Точно толкова грозен като него, но за сметка на това дебел. Като се прибираме в Порто, по улиците е пълно с пияни датчани. изглежда сякаш винаги си е пълно с пияни датчани. Незнам други датчани освен пияни има ли. Има и пияни шведи – празнуват си нагласения мач. Италианците ги псуват малко, но няма ексцесии. Прибираме се в квартирата да спим вече – тре към 7 трябва да излезем да не изтървем влака, че ще трябва да търсим работа в Порто тогава.
Влака до Виго е директен, не е е от хубавите – седалките убиват малко, но това е положението – ще пътуваме няколко часа. Във влака срещаме двама българи – някакъв пич, дето живее в Дания и вуйчо му, от Благоевград, тръгнали на екскурзия из Европа за един месец с InterRail-карти. Вуйчото вече тотално се е изчаткал, говори като 15-годишен тийнейджър. Във Виго се разделяме с тях – гарата във Виго е доста по-хубава от гарите в Порто, макар и неголяма. Гишето за Информация е затворено, има някакво друго гише, на което е написано „Информация“, където се оказва, че служителката (шок!) не говори английски. В Испания съм си като в БГ – като ги питаш на гишето дали говорят английски получаваш троснато „НО!“. Нареждаме се на опашката на едната каса, гледаме служителката да е най-млада, дано знае поне две приказки на английски. Няма такива работи – преди нас едни шведи обиколиха всички каси и накрая се отчаяха. Както и да е, пак с писане, рисунки, и с помощта на разписанието на влаковете успяваме да покажем на жената, че искаме само резервации до Барселона за нощния влак. Дават ни кушет, по 15 евро е мястото – в Испания е скъпо. Тръгваме из Виго да поразгледаме до вечерта – поне обикновените хора в Испания говорят английски, едно момиче ни обяснява как да стигнем до центъра. Там има туристическа информация, дават ни карта и вече може да обикаляме спокойно. Виго е много симпатично градче, на брега на океана – на крайбрежната улица има нещо като яхт-клуб, много е хубаво.
Яхт-клуба във Виго
Тръгваме от крайбрежната улица нагоре да разгледаме стария град. Не е кой знае какво, има една хубава църква, SantaMaria мисля че се казваше. Срещаме на един площад вуйчото и племенника, пият бира. На вуйчото му се обикаля града, на племенника не му се занимава с такива глупости. Сядаме малко при тях, после продължаваме нагоре към един висок хълм, на върха на който има старинна сграда, превърната в заведение. Докато стигнем дотам миваме през „улицата на любовта“ на виго, или по-точно някаква демо-версия, че прекалено е малка за друго. Мургави момиченца надничат през вратите на кафененца, нещо ни махат и се смеят, за да привлекат внимание. Ако видят колко малко пари имаме, ще ни изгонят с камъни. На върха на хълма се снимаме, почиваме малко и тръгваме надолу. Вече е дошла сиестата – в испания има официална следобедна почивка от 1430-1630, след което се работи до 1830. Трябва и в бг така да го направят – поне да е законно. На път за гарата объркваме улицата и разглеждаме още малко от града.
На върха на хълма в центъра на Виго
На гарата сме час и нещо преди тръгването на влака, качваме се и си намираме местата. Пътуваме с един рус пич и приятелката му. Питат ни откъде сме, и като им казваме, че сме от България се извиняват че са от Швеция (!) и ни питат „нали няма да ни убиете?“:-)
На мачовете на българия всички се държат агресивно – средни пръсти, рязане на глави, псуване на различни езици, въобще лудница. Скандинавците са толкова добродушни, че чак са инфантилни – казват, че в Испания се стресирали от отношението на служителите на гарата. Викам си, вие аако дойдете в БГ ще откачите тогава. По-късно става въпрос за това и като им казвам, че ние по принцип сме малко по-агресивни от испанците, Матиас казва, че като гледал феновете на мача, даже прекалено агресивни сме били ние българите. Готини хора са шведите – добряги такива, Матиас играе футбол любителски(!?), а Мая е живяла една година в Лодон, и една година в Португалия. Незнам по каква линия. Отиват на гости на приятели в Милано, после ще летят от Милано (всъщност от Бреша) до Стокхолм с RyanAir за 45 евро. Нямам търпение да си оправим някои малки летища достатъчно, и да започнат малките, евтини cyber-airlines (RyanAir, EasyJet, AirBerlin) да започнат да летят от България. Ше можем да си пътуваме като хората. Мая казва, че много я кефели португалците – били много топли хора. Българите сме по-топли, само да ни опознаеш. В същия влак са и вуйчото и племенника, те ни навестяват чат-пат. Много яка традиция има в тоя нощен влак – като стане 2100 часа някъде, идва шафнерката (готина руса 20-на-годишна кака), вдига ти кушета, оправя ти леглото, супер. Ако и готви – във влака да живееш…
Сутринта пристигаме в Барселона. Кучето всъщност може и да е прав, като казва БарЦелона – самите каталунци го произнасят почти като Ц, само че малко по-провлачено. Аз си му викам Барселона, със С, като невежа. Племенника на вуйчото е слязъл на Бургос, а вуйчото ще обикаля с нас из града. Тошката ги обича такива лаладжии, ще му е весело. Матиас уж е женен пич, ама като слизаме нещо разправя на шафнерката колко е beautiful. Трябваше аз да го кажа това, ама съм смотан. Трябва също да науча испански и да се преместя някакси да живея в Барселона, това е най-якия град на света. Улиците са широки, има метро, доста зеленина, предимно палми и други южни дървета. Тук поне говорят английски, оправяме си билетите без проблем и се забиваме в метрото. Предупредиха ни, че има много джебчии. Племенника на вуйчото – Веско – разправяше, като бил преди в Барселона, на някакъв пазар предупреждавали с мегафон хората да се пазят от джебчии. Някакъв испанец обаче обяснил, че това са самите джебчии – като предупредят хората от мегафон, всеки инстинктивно се пипа по джоба, където му е портфейла. После точно от тоя джоб му взимат паричките:-). Метрото в Барселона не е разделено на зони. За сметка на това, карти се продават за отделните линии. Ние си взимаме за всички лини, еднодневни карти. Отиваме на Ноу Камп, портиера ни обяснява, че за музея и входа към стадиона трябва да заобиколим.
Ноу Камп
Вуйчото му повтаря „Стоичков, Стоичков, Христо Стоичков“ – искал да му покаже къде е музея на Стоичков – няма друг такъв човек, като вуйчото. На стадиона взимаме билети за главната трибуна и за музея на клуба. Първо влизаш в музея, и оттам – на главната трибуна. Преди това обаче отиваме в клубния магазин. Там са всички българи от мача вчера, само българска реч се чува. Музея на Барселона не е само за футболния клуб, а и за други спортове – баскетбол, хандбал и други. Има и восъчни фигури, примерно първия президент на клуба, чиито офис е бил точно до касата за билети. Снимаме се с КЕШ, екипите от 1992, и на специалната витрина за Стоичков. Там са златната тока, екипи и други неща свързани с него. Ноу Камп е страхотен стадион, само горните два етажа всъщност са над земята, първия етаж и самия терен е вкопан надолу. За да се стигне от официалната трибуна до терена се минава през вътрешни стълби и катакомби, не може отвън. Така през 1999 година на финала за КЕШ, когато Манчестър Юнайтед побеждава Байерн Мюнхен с два гола в последната минута, се получава нещо интересно – офицалните лица тръгват към терена по вътрешните стълби две минути преди края на мача заедно с медалите и всичко останало. Тръгват при резултат 1-0, а когато излизат на терена виждат на таблото, че резултата е 1-2. След като се снимаме си тръгваме от стадиона и отиваме да видим катедралата „Саграда Фамилия“, проектирана от Антони Гауди. Тя е нещо феноменално, страхотна е. Като видях катедралата в Кьолн си казах, че такова нещо сигурно няма. Саграда Фамилия не е такава, но е не по-малко страховита. Клякам на улицата и опирам апарата в земята, за да успея да хвана всичко до върха.
„Саграда Фамилия“
Още един изглед на „Саграда Фамилия“
След 5-6 опита се получава. Купуваме картички, аз изгубвам някъде Тошката и вуйчото. 15-20 минути обикалям да ги търся, а те отишли в градинката зад катедралата и снимат. Тръгваме към центъра, оттам надолу по най-голямата улица, към плажа. По пътя отбелязваме още няколко къщи на Гауди, две от които супер-готини.
Casa Mila(La Pedrera) – Антони Гауди
Casa Batllo – Антони Гауди
За пореден път ми свършват батериите на апарата. Преди плажа разглеждаме старата част на Барселона, страхотна е.
Площадче в старата част на града, близо до плажа
Плажната ивица е чудесна, има яхт-клуб, надясно е „Форум Барселона 2004“, наляво – търговски център, след това плажната ивица, накрая на която има два големи хотела, между които има скулптура, подобна на гигантска златна рибка. Под скулптурата има кафене, сигурно е евтино. Тошката отива да джапа в Средиземно море, аз се разхождам с вуйчото до плажа.
Плажа със „златната рибка“ на Барселона
Някой разправяше, че част от плажната ивица в Барселона е опесъчена изкуствено, като е купуван пясък от България. Не знам дали е вярно. Поне Стоичков им даде най-хубавия период в историята на футболния клуб. Наближаваме Олимпийското село от Барселона’92, но няма време да отидем и там. Хващаме метрото и пак към гарата. изобщо не искам да си тръгвам.