Снощи бях на барбекю на покрива на една сграда на хълма в Жижков в Прага, откъдето се откриваше чудесна гледка към целия град. Едно от нещата, които правят впечатление е статуята на конника Ян Жижка, откъдето носи името си целият квартал. Освен, че е най-голямата статуя на конник в Европа (или може би Централна Европа), статуята е разположена в парк точно до комунистическия мавзолей, в който са били погребани някои чешки комунистически величия – досущ като нашия, но доста по-голям. Говорейки за мавзолея, стана въпрос, че за разлика от обществен дебат за или против взривяването му, всъщност има стартирал проект с общинско финансиране за реновирането на този мавзолей, а дори и преди това, обхванат от разруха, там са заснети моменти от филма „Hellboy“ примерно.
Толкова за нашенското ритане и блъскане срещу историята и срещу миналото. Може да се шегуваме с паметника на Альоша в Пловдив, наричайки го „глупакът на хълма“, но добър или лош – той е част от собственото ни минало, и каквото и да взривим, това минало вече е оставило своето „наследство“ върху всички, от обикновените граждани, до участници в правителства, комисии, агенции и пр. Каквото и да взривим, то няма да ни накара да забравим че всички сме били част от едно и също минало, въпреки че на много хора така им се иска. А докато не приемеш миналото си, не можеш да продължиш напред.