Превод на един кратък откъс от книгата на Ноам Чомски „Хегемония или оцеляване“. превода си е мой, така че be prepared за грешки;-)
Преди няколко години една от значимите фигури в съвременната биология, Ернст Майр, публикува някои свои разсъждения върху вероятността за успех в търсенето на извъземен разум (SETI). Майр се позовава на заключенията на някои астрономи, които ясно изразяват увереност в намирането на висш разум във Вселената. Той лично смята перспективите това да стане за много неблагоприятни. Мотивите му са базирани на адаптивната стойност на това, което наричаме разум, имайки предвид в частност човешката форма на интелектуална организация. Майр прави приближена оценка върху броя на животинските видове от възникването на Земята, оценявайки го на 50 милиарда, само един от които “е постигнал необходимото ниво на интелигентност, за да изгради цивилизация”. Това е станало съвсем наскоро, само преди около сто хиляди години. Смята се ,че е оцеляло само едно малко семейство от този животински вид, на което ние всички сме наследници, с много малко генетични изменения. Това, което наричаме “цивилизация” е възникнало към самия на край на този кратък момент от еволюцията, и то е с необратимо кратък живот.
Майр предполага, че интелигентността всъщност не е резултат от естествения подбор. Историята на разивитието на живота на Земята, заключава той, опровергава твърдението, че “по-добре е да си умен, отколкото глупав”, поне по отношение на биологичния успех на видовете: бръмбарите и бактериите, например, са доста по-успешни видове от приматите в това отношение, а това е принципно валидно за същества, които запълват определена ниша, или могат да претърпят бърза генетична промяна. Той също така прави и доста мрачното заключение, че средната продължителност на живота на един биологичен вид е около 100 000 години.
Влизаме в период от човешкото развитие, който може да ни даде отговор на въпроса дали е по-добре да си умен, отколкото глупав – дали на земята съществува интелигентна форма на живот, достойна за уважението на извънземен наблюдател, ако такъв съществува. Да се надяваме че въпроса ще остане без отговор – ако се намери отговор, то той може единствено да бъде, че човешката раса е някаква “биологична грешка“, използваща отредените и сто хиляди години за да се самоунищожи, унищожавайки междувременно и много други неща заедно със себе си. Нашият вид е достигнал точно достатъчен капацитет за да стори това, и евентуален извънземен наблюдател би заключил, че този капацитет е демонстриран през цялата ни история, особено в последните няколкостотин години, чрез покушения върху околната среда, която поддържа живота, върху разнобразието на по-комплексни организми, и не на последно място – върху себе си, със студена и умишлена диващина.
1.1. Две Суперсили
2003 година започна с много показания, че тревогите за оцеляването на човешката раса са напълно реалистични. Като част от няколко примера за това можем да отбележим, че преди 40 години е била избегната като по чудо една вероятно-фатална ядрена война. Веднага след това потресающо откритие, администрацията на Буш едностранно блокира опитите на ООН да спре милитаризацията на космоса – една сериозна заплаха за оцеляването на човечеството. Тя също така прекрати международните преговори за предотвратяване на биологична война, и се подсигури че неминуемо ще атакува Ирак независимо от масовата и безпрецедентна по размери опозиция у дома и в чужбина.
Благотворителни организации с голям опит в Ирак, както и проучвания на уважавани медицински международни организации предупредиха, че планираното нашествие може да причини хуманитарна катастрофа. Техните предупреждения бяха игнорирани от Вашингтон и предизвикаха слаб медиен интерес. Американска работна група от високо равнище направи заключението, че атаки с Оръжия за Масово Унищожение (ОМУ) на територията на САЩ са много вероятни и ще станат още по-вероятни в случай на война с Ирак. Много специалисти и разузнавателни агенции по цял свят се присъединиха към това мнение. Тревогите бяха усилени след издадената през Септември 2002 от администрацията на Буш Национална Стратегия за Сигурността, декларираща правото да се използва сила, за елиминирането на каквато и да било предполагаема заплаха за глобалната хегемония на САЩ, когато и да било. Специалисти и разузнавателни агенции отново предупредиха че подобна войнственост от страна на Вашингтон увеличава в дългосрочен план заплахата от международен тероризъм и процъфтяването на разработките на ОМУ. Тези предупреждения също бяха пренебрегнати, което показва къде на скалата на приоритетите на Вашингтон се класира човешкия (включително Американски) живот.
През същата 2002 година беше пусната в действие пропагандна кампания, целяща да олицетвори Саддам Хюсеин като надвиснала заплаха над САЩ и да намекне, че той е отговорен за зверствата от 11 Септември 2001, и дори планира други. Кампанията, съвпаднала с началото на средно-срочните избори за конгрес, постигна голям успех в промяната на настроенията. Тя скоро успя да отклони Американското обществено внимание от глобалния спектър, давайки възможност на администрацията да постигне електорални цели и да установи Ирак като подходящ тест за новата доктрина на използване на сила по собствено усмотрение.
По-нататък администрацията предизвика враждебни настроения дори у най-близките си партньори, като блокира усилията на Световната Търговска Организация (СТО) да осигури евтини лекарства на хора, умиращи от лечими заболявания, показвайки още веднъж че огромните приходи за (силно субсидирани) Щатски фармацевтични компании са с много по-висок приоритет от десетките милиони животи, които лесно могат да бъдат спасени.
Президентът Буш и сътрудниците му също така продължиха да подкопават международните усилия да се намалят всепризнато големите заплахи за околната среда, под предтекст, който едва прикриваше отдадеността им към тесни сектори на лична мощ. “Административната Научна Програма за Изменение на Климата (НПИК)”, пише редактора на Science Magazine Доналд Кенеди, “е една пародия, която не включва никакви препоръки за ограничение на вредните емисии, или каквито и да било други смекчителни мерки, задоволявайки се с доброволно намалени целеви показатели, които дори и да бъдат постигнати ще позволят на Американските емисии на вредни газове да растат с по 14% всяко следващо десетилетие.” НПИК дори не обмисля вероятността, подкрепена от “нарастващ обем доказателства”, че игнорираните краткосрочни промени в затоплянето ще отключат “рязък и нелинеен процес”, който ще причини драматични промени в температурата, особено опасни за САЩ, Европа и други умерени климатични зони, а вероятно и не само за тях.
“Надменното отминаване от страна на аминистрацията на Буш на многостранните споразумения по отношение на проблема с глобалното затопляне”, продължава Кенеди, “е позицията която даде началото на дългия процес на разрушаване на приятелските отношения с Европа”, и доведе до “стаяване на омраза към САЩ”.
Около Октомври 2002 вече беше ясно, че светът е по-загрижен за необузданата употреба на сила от страна на САЩ, отколкото за потенциалната заплаха от Саддам Хюсеин, и е също толкова решен да ограничи силата на гиганта, колкото и да отнеме оръжията на Иракския диктатор. Тези световни тревоги се усилиха през следващите месеци, когато САЩ обявиха намерението си да атакуват Ирак дори ако неохотно толерираните инспекции на ООН не успееха да открият ОМУ, които да служат като формална причина за такова нападение. През Декември, подкрепата за военните планове на Буш едва стигаше 10% почти навсякъде по света, според международни проучвания. Два месеца по-късно, след изключителни протести в световен мащаб, световната преса обяви, че “може би в света все още има две Суперсили: Съединените Американски Щати и Световното Обществено Мнение”.
През 2003 страхът от Съединените Щати достига забележителни размери, придуржен с недоверие, и често – неприязън към политическото ръководство на страната. Продължението по същия път би причинило още по-сериозна враждебност към страната, която се превръща в държава на парии, които настроения се смятат от някои за най-сериозната заплаха за световния мир – а това в днешни дни означава оцеляването на човечеството.
Нетурален наблюдател би се озадачил от това, което изглежда като пресметнати, умишлени усилия за насаждане на негодувание, страх и омраза. Рационалното умозаключение от това би било, че подобни последици имат не по-голямо значение за Вашингтон от десетките милиони загубени животи, неизмерима агония и страдание, или дори възможности за оцеляване, пред императивите на властта и печалбата.
Пренебрегването на елементарни човешки права е комбинирано с безподобно презрение към демокрацията и придужено от уверения за искрена преданост към нея и човешките права. Ако това се случваше в Андора, то би било просто комично. Вероятно случващото се би забавлявало искрено някой извънземен наблюдател. То обаче изобщо не забавлява втората суперсила. И с право. Процесът, който се развива би трябвало дълбоко да безпокои всички Земляни, които са поне малко загрижени за света, който оставят на внуците си.
Въпреки че плановиците на Буш са разположени на гранична точка от Акериканското политическо пространство, техните програми и доктрини имат много предшественици в Американската история и сред предишни кандидати за глобално надмощие, дори сред такива с по-малки амбиции. По-злокобен е факта, че някои решения може и да не изглеждат неразумни в рамките на преобладаваща идеология и институциите, които я реализират. Има достатъчно исторически прецеденти относно желанието на лидери да заплашват или да прибягват до насилие с риск от значителна опасност или катастрофа. Залозите в днешно време са далеч по-високи. Въпросът за избор между хегемония или оцеляване никога не е стоял по-твърдо.
Нека опитаме да разплетем някои от многото нишки, влизащи в тази сложна тъкан, като фокусираме вниманието си върху световната сила, която прокламира глобална хегемония. Нейните действия и доктрини би трябвало да са от първостепенно значение за всеки човек на планетата, още повече разбира се, за самите Американци. Много хора се наслаждават на необикновени предимства и свободи, оттук и на способност да оформят бъдещето, и трябва да се изправят със загриженост и почтеност пред отговорностите, които са преки последици от подобни привилегии.
1.2.Вражеска територия
Тези, които искат да се изправят пред отговорностите си с искрена преданост към демокрацията и свободата – дори към съвсем основното оцеляване – трябва жез никаквяи илюзии да знаят каакви бариери ще им се изпречат на пътя. В държавите на насилие и терор тези бариери не са скрити. В демократични държави – бариерите са по-неуловими. И докато методите ярко се различават в по-брутални и по-свободните общесетва, целта им в много отношения е същата – да се подсигури “големия звяр”, както Александър Хамилтън нарича народа, не се отколнява от приетите ограничения.
1.2.1. Врагът у дома.
Контрола на масите винаги е бил първа грижа на властта и привилегията, особено след първата съвременна демократична революция в Англия през 17 век. Само-описалите се като “хора от най-добро качество” са били ужасени когато “замаяна тълпа от зверове в човешки форми” отхвърлили основната рамка на разразилия се в Англия конфликт между Крал и Праламент. Те отхвърлили управлението на Краля или Праламента, и поискали правителство от “селяни като нас, които познават нашите нужди”, а не управление на “рицари и благородници, които изработват закони за страх, и само ни подтискат, без да се интересуват от трудностите на хората ”. Хората от най-добро качество приели, че ако хората са “толкова покварени и безчестни”, че да “предават източниците на властта на зли и незаслужили хора, те се отказват от властта си в полза на тези, които са достатъчно добри, колкото и да са малко”. Почти три века по-късно, Уилсъновският идеализъм, както стандартно го наричат, приема доста подобна позиция – извън страната, Вашингтон има отговорностт да осигури власт в ръцете на хора “които са достатъчно добри, колкото и да са малко”. У дома, трябва да се защити системата на елитарно взимане на решения и по-нататъшна публична ратификация(“полиархия, спрямо терминологията на политологията”).
Като президент, Удроу Уилсън не се отдръпва от репресивната политка, дори в рамките на САЩ, но подобни мерки обикновено не са допустими в държави, където масовите усилия са спечелили значителни права и свободи. По времето на Уилсън, елитарните сектори в САЩ и Великобритания вече широко признават, че в техните общества принудата е инструмент с отслабваща полза, и че трябва да се развият други механизми за “опитомяване на звяра”, по-специално чрез контрол на мненията и поведенията. Оттогава до наши дни са се развили огромни по размери индустрии, посветени единствено на тези цели.
Според гледната точка на У.Уилсън е необходимо да се упълномощи един елит от “джентълмени с възвишени идеали”, за да запази “стабилността и правотата”; “стабилност” е съкратена форма на подчинение към съществуващата властова система, а “правотата” ще се определи от управляващите. Водещите обществени интелектуалци се съгласяват. “Обществото трябва да се постави на мястото му”, заявява Уолтър Липман в своите прогресивни есета за демокрацията. Тази цел може отчасти да се постигне чрез “фабрикуването на единодушие”, “самосъзнателен сръчен регулативен орган на народното управление”. Тази “революция в прилагането на демокрацията” ше да де възможност на “специална класа от отговорни хора” да управляват “общи интереси които в голямата си част напълно убягват на общественото мнение”. По същество това е Ленинският идеал. Липман е баблюдавал промените в демократическата практика от първа ръка, като член на Уилсъновския Комитет по Публичната Информация, основан за да координира военно-временната пропаганда, и постигнал голям успех в пришпорването на нацията във военна треска.
“Отговорните хора”, продължава Липман, които са подходящи за взимане на решения, “са полуичили образование в правовите училища и офиси, както и в бизнеса” и в своите изпълнителни действия, “те трябва да са свободни от тропота и фученето на подивяла тълпа,… невежи и натрапчиви аутсайдери”, които трябва да са “зрители”, а не “участници”. Тълпата има своята “функция”: да тропоти периодично в подкрепа на един или друг елемент на естествената лидерска класа по време на избори, след което да се завръща към към частните си занимания. Неизказан остава факта, че лидерската класа получава този статут не въз основата на някакъв специален талант или познание, а чрез подчинение на същинската властова система и лоялност към нейните работни принципи. Основните решения за социалния и икономически аспект на живота трябва да бъдат запазени в рамките на институции с вертикален авторитарен контрол, докато в една избледняла публична арена, участието на звяра трябва да бъде ограничено.
Въпорс на дебат е колко точно трябва да е ограничена публичната арена. В последните 30 години са разработени някои неолиберални инициативи за да я ограничават, оставяйки взимането на решения в ръцете на безотговорни (в по-голямата си част) частни тирании, свързани тясно една с друга, както и с някои мощни държави. Тогава демокрацията може да оцелее, но в крайно редуцирана форма. Секторите на Рейгън-Буш са заели крайна позиция в това отношение, но политическия спектър е относително тесен. Някои твърдят че той едва съществува, опровергавайки капацитетите, които “всъщнсот си изкарват хляба, сравнявайки най-тънките ситкоми по NBC и тези по CBS” по време на предизборните кампании: ”чрез негласно споразумениедвете главни политически сили подхождат към президентските избори като към политическо кабуки в което всеки си знае ролята и всички се придържат към сценария”, “показвайки пози”, които не могат да бъдат взимани насериозно.
Ако обществото успее да се измъкне от маргинализацията и пасивността си, сме изправени пред криза на демокрацията, която както обясняват либералите, трябва да се преодолее като се предприемат наказателни мерки към институциите, отговорни за “индоктринирането на младите” – училища, университети, църкви, и подобни – и дори може би правителствен контрол над медиите ако автоцензурата не се окаже достатъчна. Американският дописник на доклада, Самюъл Хънтингтън обяснява другаде, че “Архитектите на властта в САЩ трябва да създадат сила, която може да се усети, но не и да се види. Енергията е силна тогава когато е в сянка – ако се изкара на слънце, тя започва да се изпарява…”
Заемайки такива позиции, съвременните интелектуалци взаимстват от доста добри конституционни източници. Джеймс Мадисън счита, че властта трябва да се делегира на “богатството на нацията”, “по-способните хора”, разбиращи че ролята на правителството е “да защитава малцинството на богатите от мнозинството“. Пре-капиталист по светоглед, Мадисън вярва, че “просветеният държавник” и “добонамерен философ” който упражнява властта, ще “разпознава истинските интереси на страната си” и ще защитава интересите на обществото от “вредата” на демократичните мнозинства. Мадисън се надява, че вредата би била избегната в една система на разделение, която той самият създава. След години, той започва да се страхува, че ще се появят сериозни проблеми с хората, които биха работили под всякакви житейски трудности, въздишайки тайно за по-равномерно разпределение на житейските блага” – въздишки, които по един или друг начин трябва да бъдат изгонени от манталитета на хората. Голяма част от съвременната история отразява конфликтите върху това кой и как ще взима решения.
Признанието, че контрола върху мнението е в основата на управлеието датира поне от времето н Дейвид Хюм, който твърди, че “тази максима се отнася както за най-деспотичните и милитаристични правителства, така и за най-свободите и популярни”. Тук трябва да добавим една уговорка. Контрола на мнението е далеч по-важен в по-свободните общества, където подчинението не може да се поддържа с камшик. Съвсем естествено е, че съвременните институции за контрол на мисълта – откровено наричани “пропаганда”, преди думата да стане непопулярна заради асоциации с тоталитаризма – са произлезли от най-свободните и деммократични общества. Пионер в областта става Великобритания с нейното Министерство на Информацията, чиято задача е ”да направлява мисленето на по-голямата част от света”, особено на прогресивни интелектуалци в Съединените Щати, които от своя страна се опитват да настроят неохотната общественост за война, и които по-късно се гордеят изключително с успеха(както смятат те) на това начинание. Скоро след това У.Уилсън следва примера със своя Комитет за Обществена Информация. Неговите пропагандни успехи вдъхновяват прогрсеивни демократични теоретици и съвременната PR-индустрия. Водещи участници в КОИ, като Липман и Едуард Бърнис, съвсем категорично извличат от тези постижения на контрола над мисълта новото “изкуство на демокрацията”, което е “самата същност на демократичния процес“. Терминът “пропаганда” влиза в Енциклопедия Британика през 1922, а десетилетие по-късно и в Енциклопедията по Обществени Науки, с научната подкрепа на Харолд Ласуел за тези нови техники на котролиране на общественото съзнание. Тези методи на пионерите в областта са от особено значение, пише Рандал Мартин в своята История на Пропагандата, поради “тяхната широкоразпространена имитация… от нацистка Германия, ЮАР, Съветския Съюз и Американския Пентагон”, въпреки че постиженията на съвременната PR-индустрия ги правят да изглеждат нищожни.
Проблема на “контрола над населението” става особено тежък когато властите провеждат политика, принципно неодобрявана от по-голямата част от населението. В такива случаи, политическото ръководство може да се изкуши да последва примера на администрацията на Рейгън, която основава Офис за Обществена Дипломация, за да провежда програми като Операция “Истина”, с цел да изфабрикува обществено съгласие за убийствената си политика в Централна Америка. Висш правителствен служител описва Операция “Истина” като “огромна по размери психологическа операция, подобна на тези, които военните провеждат, за да влияят на населението на вражеска територия” – доста пряма характеристика на манипулативно поведение към местното население.
1.2.2. Вражеска територия зад граница
Докато опитите за контролиране на вражеската територия у дома са принудени да разчитат на интензивни пропагандни кампании, зад граница ограниченията са вдигнати, там има на разположение по-директни средства. Лидерите ан първата СуперСила на новото хилядолетие – предимно възстановени от по-реакционерски сектори на администрациите Рейгън – Буш I – предоставиха ярки илюстрации за това през първите си 12 години служба. Когато традиционния режим на насилие и репресия в региони на Американско влияние в Централна Америка бе предизвикан от църквата и други мерзавци, администрацията ан Рейгън отговори с “война на терора”, обявена веднага след встъпването в длъжност през 1981. Без да учудва хората с историческа памет, тя веднага се превърна в една жестока терористична война, кампания на кръвопролития, мъчения и варварство, рзпростираща се също и в други области на света.
В държавата Никарагуа, Вашингтон изгуби контрол над въоръжените сили, които по традиция подчиняваха населението в региона, едно от тъжните наследства на Уилсъновският идеализъм. Подкрепяният диктаторски режим на Сомоза бе свален от Сандинистските бунтовници, и убийствената Национална Сигурност бе обезоръжена. Поради това, Никарагуа трябваше да бъде подложена на един международен тероризъм, оставяйки страната в руини, изправена пред спорно бъдеще. Дори само психологическите последици от терористичната война на Вашингтон са много тежки. Духа на жизнерадостност, жизненост и оптимизъм след свалянето на диктаторския режим не можа да оцелее за дълго след намесата на царуващата Суперсила, която осуети надеждите че пътят на една безжалостна история би могъл най-после да поеме в друга посока.