Ако не се лъжа интервюто е от предаването „Всяка Неделя“ през февруари 2003.
„Ccredit goes to“ Иван Барутчийски, който ми го прати, и естествено до този, който го е провел;-)
Гор Видал е роден на 3 октомври 1925 г. във военната академия „Уест Пойнт“. Баща му е създател на департамента по търговски авиополети и е съветник по аеронавтика на президента Рузвелт. По майчина линия дядо му е слепият сенатор Томас Гор, а вторият му баща е потомък на вицепрезидента Арън Бър. Доведен брат е на Джаки Кенеди. Познава всички, които са излизали на американската политическа сцена през последните 60 години.
Той е автор на над 20 романа. Първият – „Уилиуоу“ написва едва 20-годишен. Истински и скандално популярен обаче го прави третата му книга – „Градът и стълбът“. „Ню Йорк таймс“ отказва да публикува рецензия за скандалния роман, който пръв в американската литература на ХХ век засяга проблемите на хомосексуализма. В България Гор Видал стана любим автор с „Калки“, после предизвика небивал интерес с „Вашингтон, окръг Колумбия“, „Сътворението“, „На живо от Голгота“. Автор е на пиеси, играни с огромен успех, на филмови сценарии и стотици есета. През 1993 г. е удостоен с американската национална награда за литература.
Драго ми е, че приехте поканата ни. Вие сте били в София, нали? >
Гор Видал: За мен е удоволствие да бъда отново в София. Да наистина, преди около 20 години, в един от периодите на разтопяване на Студената война. Това беше една конференция на писателите от Изтока и Запада. Запознах се с Евтушенко. Връщам се като призрак на екрана.
– Какъв е първият ви спомен за Америка?
– Първият ми спомен. Роден съм в Кадетската болница, в щата Ню Йорк, военната академия, където баща ми беше първият инструктор по аеронавтика. Така че първите ми спомени са май от болницата, която се ползваше от кадетите – знаете, не за да раждат, а за да им поправят счупените крака. Майка ми искала да гледа футбола в събота. Тя беше там сестра и нямало как. Бил съм изроден от един хирург, който по-късно става личен лекар на генерал Айзенхауер.
– Какво значение имаха за Америка хора като дядо ви, сенаторът Томас Гор?
– Дядо ми е потомствен южняк политик. Както знаете, Югът загуби в Гражданската война и аз мисля с основание. Понеже Югът искаше да просъществува робството. Въпреки че неговите предци не били робовладелци, били юнионисти, не искали да се отцепят, но другите около тях ги принудили. Та така станахме партия на народа. Югът беше разорен от войната, фермерите бяха разорени, парите не струваха нищо. Единственото, което ни беше останало, беше политическа власт, опираща се на популизма, ако щете.
И така през 1907 г. той станал сенатор и до 1912 г. дал своя принос за избирането на Уилсън, който пък ни вкарал в Първата световна война, против волята на повечето американци. И до Пърл Харбър, когато ни нападнаха, 80% от американците не желаеха да започне и вторият фронт от Европа. Общо взето дотогава американците са пацифисти хора.
– Вие гледате на американската история като на семейна история, може ли да се каже така?
– Да, бих могъл да кажа, пък и съм го казвал точно така. Били сме в зората на нацията през XVII век, това е по моя майчина линия, били сме сред основателите на Америка, на Конституцията. Аз действително гледам на САЩ като на част от голямото си семейство. Разбира се, към семейството са се присъединили много нови ценни хора.
Винаги е любопитно как ще просъществуват новодошлите, сега от Латинска Америка, в Калифорния съм в момента – част от Мексико, анексирана от САЩ. В тази част от САЩ испанският е основен език и според мен с основание. От друга страна имаме приток на азиатци и оказа се, че много от тях са математически гении, до такава степен, че „Харвард“ е поставил ограничение за азиатци по математика и физика. Понеже никой друг не може да се запише в тези специалности, тъй като азиатците печелят всички приемни изпити.
Ние сме нация мелез, това е и част от обяснението на огромната ни сила поне досега. Какво е бъдещето ни не смея да предсказвам. Войната е на прага ни.
– Вие сте пределно откровен към критиката на собствената си страна? Каква цена плащате?
– Не, не критикувам. Критиката ми по-скоро е насочена срещу хунтата, както я наричам аз, групировката, кланът, който узурпира страната ми през ноември 2000 г. Един мой братовчед, Алберт Гор, беше избран за президент с мнозинство от 600 000 гласа. Големите американски пари обаче, корпоративна Америка (това не е народът на Америка), решиха Буш да стане президент. Така че чрез един пуч Буш се възцари на президентското кресло, а губещият отпадна в небитието.
Аз не критикувам страната си – аз съм страната си, – а критикувам една групичка хора, които нямат право да заемат големите държавни постове, които узурпираха, не бяха избрани. И далеч не е случайно, че всички, от Буш-старши до Буш-младши, са хора, свързани с газа и петрола. И какво направиха те – започнаха една война, за да могат да сложат ръка на евроазиатския петрол, на каспийския, въобще каквото могат да докопат. Истинските американци като мен излязоха в опозиция срещу тази групировка, която държи властта в САЩ, според нас незаконно. И според нас би трябвало да се проведе общо разследване как са се добрали те до властта. И ето това е кризата, в която се намираме днес, тук на бреговете на Тихия океан.
– Вие обичате да цитирате онзи закон от физиката, според който в природата няма действие без противодействие?
– Да, действително няма действие без противодействие. Това е първият закон. Той е още в сила. Не може да посегнеш на страна с такава силна конституция и такива силни институции, както смятахме доскоро – човешките права, института на свободното слово. А сега по инициатива на президента беше приет законът за патриотизма, който на практика отменя много от гражданските свободи, и то без дебат.
Най-сетне някой е успял да прочете 500 страници закон и той вече е готов. Според мен това е далеч по-тревожно, отколкото каквито и да било злини, които могат да настъпят в Ирак.
Знаете ли, сърцето ми не кърви за иракчаните, а за нашите свободи, които губим. Поискали от Джон Адамс – един от нашите велики президенти през 20-те години на XIX век – да се присъедини към група европейски държави, които да освободят гърците от Турция. И тогава Адамс казва: САЩ не е Аладин, който хуква към чужди земи, за да води войни и се бори с чудовища. Ако бяхме това, бихме могли да се превърнем в диктатор на целия свят и бихме изгубили собствената си душа. Ето това е гласът на истинската Америка, предаден от моето скромно аз.
– Все пак, ако трябва да се избира между от заплахата от международния тероризъм и ограничаването на известни свободи, не е ли по-разумно за известно време да се приеме това?
– Ами, всеки диктатор го е казвал. През 1933 г. при пожара в Райхстага Хитлер издава документ, който наподобява документа, предложен от настоящата американска администрация, премахващ редица от свободите на германския народ. И винаги се казва, че е временно.
Знаете ли, най-постоянните неща са временни и законът от 1933 г. в Германия, такъв е и нашият днес за патриотизма. Няма друга заплаха за САЩ, освен заплахата на противодействието, по закона на физиката. Ако удряш другите непрекъснато, те ще те ударят на свой ред.
Не знаем кой е виновен за 11 септември, казваме, че е Осама Бин Ладен. Администрацията обаче се възползва от този случай, за да разгърне една пропагандна кампания, която далеч надминава всичко, което е правил Хитлер. За месец 80% от американците бяха убедени, че Ирак е виновен за 11 септември и за нападенията във Вашингтон и Ню Йорк. Това е невероятен гений на злото.
Саддам Хюсеин няма нищо общо с това, всеки го знае. И ако мога да ви давам акъл в България, доколкото разбирам в Източна Европа сте се устремили към Буш, към неговата позиция, французите и германците в Европа казват, че няма такава заплаха. Да, Саддам Хюсеин е лош човек, светът е пълен с лоши хора. Обаче, както ни предупреди навремето президентът Адамс, не е наша работа, на американците, да се сражаваме с лошите хора навсякъде по света.
Сега се говори за т.нар. изпреварващо действие. Какво ще кажем, ако Буш някой ден реши, че в България се дава убежище на терористи. Той си запазва правото да ви бомбардира. И не се нуждае от обявяване на война от Конгреса или разрешение от ООН. Той е завзел тази власт, защото, видите ли, някой ден вие може да се сдобиете с ядрено оръжие и които някой ден може да хвърлите на САЩ. И макар това да е далечна вероятност, ние ще се постараем никога да не можете да го направите.
Това е рецепта не само за тирания, но в този опасен свят, в който живеем, това вещае Световна война. Ветеран съм от Втората световна война и не си представях, че ще доживея времето американците да се превърнат в агресор.
– Америка трябва да се затвори в себе си. Това ли искате да кажете?
– Разбира се, че не. Как можеш да се затвориш в себе си. Светът е едно място, глобална империя. Човек не може да се отърве от глобуса на планетата, понеже живеем в нея, както и вие, всички, но достатъчно работа си имаме вкъщи, за да не ходим да търсим „чудовища в чужбина“, пак цитирам президента Адамс.
Нямаме национално здравеопазване, единствената богата, цивилизована страна, която няма здравеопазване за народа си. Невероятно лоша образователна система. В САЩ не се преподава вече география. Представете си, от 50 години насам, само една глобална империя, и то гордееща се със себе си, и никой от нас не знае къде се намира останалата част от света, никой не говори чужди езици, не познава историята.
30 години пиша седем романа „История на САЩ“, от революцията до новото хилядолетие. Тежка, упорита работа. Аз наричам своя труд „Разкази за Империята“, за да могат моите граждани да научат нещо от историята, понеже в училище никой няма да ги научи на това.
Така че човек трябва да се възползва от миналото си и когато един се докопа до властта – както тези сега са завзети от хора, представители на петрола и на газодобива. И говорят какво ще направят, когато завземат петролните кладенци в Ирак. Според мен това не е здравословно. Израсъл съм в семейство на политици и знам как правителството лъже народа си. Така че мен не могат да излъжат. Ние казваме: „Мога да позная като настръхна палеца, че злото е тръгнало“.
– Казвате, че Америка понякога си избира плашещи символи. Злото реално съществува. Какво още трябва да се случи, за да повярваме в това. Не се ли плашите от злото, от тероризма?
– Тероризмът е навсякъде, винаги е бил навсякъде. Все някъде нещо ще се случи, все някой луд ще подпали светът. Всичко, което вие казвате във въпросите си, сякаш е насочено към това да ме накарате да призная, че е необходимо да имаме полицейската държава, каквато сте имали вие някога в България. Държавата, в която тайната полиция е навсякъде, следи всекиго, отваря писма.
Сега в Америка се опитват да накарат всички книжарници да дават справка какво купуват читателите, какво четат. Това може би съответства на вашата византийска традиция, но не съответства на нашата. Ние тук сме потомци на Русо, на Волтер, на Просвещението. Това за нас е чуждо и отвратително и ще се опитаме да го спрем.
– Думите ви тежат пред нашата публика, но каква е вероятността да грешите?
– Да греша за какво? За това, че Саддам Хюсеин има оръжия понастоящем, които могат да взривят САЩ? Но това не е вярно, той няма ядрени оръжия. Че разполага с иприт, с вируса на едрата шарка? Да, сигурно е това. Но какъв мотив би могъл да има от 1991 г., от войната в Залива? Какъв би могъл да бъде неговият мотив да използва тези оръжия? Той би разрушил собствената си страна, няма мотив, логика, причина да се възползва от тях.
Сегашната американска администрация обаче ще се постарае да направи така, че всичко каквото има той (химически или биологически оръжия), ако го нападнем, да ги използва. Причина и следствие. Нещо, с което ние добре се справяме. Ще направим така, че той да използва тези оръжия през следващите няколко седмици. И мисля, че е време гласът на разума във всяка страна да се възправи и да каже: добре, той досега не е ползвал тези оръжия, защо ще ги използва сега. Една малка страна, която лесно би могла да загуби войната.
Тук става въпрос за домогване към петролните богатства от страната на една Вашингтонска хунта, както я наричам аз, и по-специално става въпрос за каспийския, евроазиатския петрол, нищо друго. Така че ето на. Ние много умеем да правим това. Изобретяваме едно чудовище, знаете, ние водим вечна война в името на вечния мир.
За да контролираш хората, трябва да въведеш условия на война, да измисляш врагове. Кадафи ли ще е, Саддам Хюсеин. Всеки един от тях е представян като Хитлер; никой в Америка не знае кой е Хитлер. Говорим за омиротворяване, не говорим за Мюнхен, никой не знае къде е Мюнхен, никой не знае що е то „Война и мир“, това е нещо като мантра, която непрекъснато се пее.
Непрекъснато се преследват по-слабите страни – вечната война в името на вечния мир. Аз съм описал всички едностранни наши посегателства срещу страни от Втория и Третия свят. Около 300 такива случая. И това се чете. Знаете, хората инак са склонни да вярват на пропагандата. САЩ са демокрация, те не биха направили такова нещо. В продължение на 50 години сме прекалено оптимистично настроени, стига толкова.
– Постоянна война за постоянен мир. Как американците станахте толкова мразени?
– Заради нашето правителство. Онези, които трябва да бъдат мразени, са представители на корпоративна Америка, на бизнеса, които са военнолюбци, които предпочитат едностранните посегателства. Ние убихме немалко панамци. Хванахме Нориега, ръководителят на страната, понеже нашите средства за масово осведомяване, които са доста корумпирани, се бяха постарали да убедят всекиго, че през Нориега, видите ли, минават всичките наркотици, които стигат до Америка. Така че отидохме там, отвлякохме го, осъдихме го на доживотен затвор. Всичко това е незаконно. Не смятате ли, че панамците ни мразят за това, което им сторихме? Разбира се, че ни мразят.
Ще прочетете ли за това в нашата преса? Разбира се, че няма да прочетете. Но има и друга преса. Създали сме си врагове. Цяла Латинска Америка ни е враг, 200 години бяха необходими. За това, разбира се, не можем да обвиняваме Буш. Но сега великите гласове в Европа, великите сили, Германия и Франция, най-сетне казаха не. Още ген. Де Гол разбра какви ги мислим и изтегли Франция от НАТО, не от Алианса, но все пак от военната част на НАТО, понеже осъзна, че САЩ съзнателно създават световна военна империя.
Ние нямаме врагове, освен онези, които сме създали сами, посягайки на другите. Удивително е, че панамците не са си отмъстили, че примерно няма самоубийци атентатори от Панама, но в Близкия Изток има мюсюлмани фанатици, които са готови и на това, да сложат край на живота си, за да нападнат американски обекти и вече два пъти го направиха.
Но от духа на вашите въпроси мисля, че сякаш според вас има избор. Можем да избираме – примерно Шарон вече е посочил, че след Ирак ще нападнем Иран, като под „ние“, предполагам, че имаше предвид САЩ. Но нека ви дам един практически съвет. Посред икономическа депресия сме. 1 млн. американци, които не работят, не търсят работа, а и пари нямат – голяма безработица, цените на бензина стават все по-високи в САЩ, няма пари за световна война, няма пари дори за война.
В Ирак 200 000 са готови да нападнат, но ежедневната им издръжка, представете си, това е лудост! И ако европейците не обединят своя европейски глас, не се вгледат в разума си и не се възпротивят, светът наистина е в тежко положение.
– Преди време вие призовахте в „Обзървър“ САЩ да напуснат НАТО, а Европа да обяви декларация за независимост от САЩ? Тези идеи изглеждаха абсурдни, но времето може би подсказва друго?
– Мисля, че е съвсем разумно. Че за какво е НАТО? Официално НАТО трябваше да защитава вас, горките европейци, от руската мечка, да не би да нападне. Обаче руската мечка нямаше никакви намерения да ходи където и да е, да не говорим, че окончателно излезе от мода, освен може би за вътрешните си работи на Русия. Защо една страна на 4000 мили разстояние да разполага войските си навсякъде по европейския континент. Няма нужда, да не говорим, че е и скъпо.
Нямате непосредствен враг, макар че докато ние си свършим работата, целият мюсюлмански свят може да се обърне срещу вас. Това е доста опасно и пак няма действие без противодействие. Не можеш да демонизираш целия мюсюлмански свят, или пък християнството, или пък еврейството и да си мислиш, че няма да ти отвърнат, и то неприятно.
– Бихте ли се срещнали със Саддам Хюсеин?
– Че защо? Личността на Саддам е абсолютно безинтересна, но иракският петрол представлява голям интерес за нашите корпорации. Джордж Вашингтон, първият ни президент, напускайки поста си, казва: „Нациите нямат особени приятели или врагове, а само интереси“. Така че, хайде да престанем с тази глупост, с това безумие, бил добър човек, бил лош човек. Той си е такъв, какъвто е, страната е такава, каквато е. И ние общуваме със страните по въпроси, които преследват нашите интереси.
– Някои ви наричат американският Нострадамус. Кажете ми какво предвиждате в следващите години? Какво го очаква светът?
– Е, аз нямам кристално кълбо, не мога да предсказвам бъдещето, но умея да мисля в категориите на причините и следствията. Знам, че ако удариш някого в гърба, той ще се обърне и ще направи същото с теб. Историята ни учи на това. Ако продължим по пътя на войната, която сами започнахме, с неприемливите, погрешните основания, че Саддам е опасен за САЩ… Той може да е опасен за иракския народ, но това не е наша работа. Ако искаме, да търгуваме с него, ако не – не.
Според мен, като си гледаме работата – между другото, един от президентите на Америка без особено въображение е казал: „Работата на Америка, достойнството на Америка е бизнес“, – и това би трябвало да вършим. Да демонизираш другите страни, което сега е възможно по телевизията за пет минути, можеш да изкараш Саддам светец.
Американците не четат чуждестранна преса, те нямат информация, освен онази, която правителството строго филтрира. Американското общество е изключително строго контролирано общество. Да, ако си професор в „Харвард“, ще имаш достъп до всякаква информация, но 90% от американците нямат никаква информация, освен онова, което им казват медиите. А медиите им казват онова, което корпоративна Америка желае да им каже.
– Имаше „Евангелието“ според Гор Видал, а бъдещето според Гор Видал? Какво ще стане с империята?
– Вторият закон на термодинамиката винаги печели. А този втори закон на термодинамиката е, че всичко се стича и ние по своя ред ще изтечем. И в колкото повече авантюри се впускаме, които изпразват хазната (както например завладяването на Ирак или Иран), ще доведат до края на нашата икономика по-скоро, отколкото бихме желали. Признаците за това са навсякъде.
50 щата в САЩ, всеки един от тях поддържа сериозен дефицит, особено тук, в Калифорния, не си плащат сметките щатската администрация, а това е най-богатият щат. И става въпрос за противопожарна охрана, полиция и т.н. Ето това става. Федералното правителство е някъде на пет трилиона долара в дълг. Е, как финансираме войната? Печатаме пари.
Като почнеш да печаташ пари, ще трябва да печаташ още повече пари, инфлация, валутата потъва, вече не произвеждаме неща, които останалият свят искат да купят, положението, в което се намираме, е отвратително и глупците, които са на власт днес, твърдят, че ще забогатеем отново, като се докопаме до онзи там петрол и газ.
– Искам да ви върна към американската история. Чии ликове трябва да бъдат добавени в планината Ръшмор, в Южна Дакота?
– Джон Адамс определено, вместо Теодор Рузвелт, който е войнолюбец, всичките ни войнолюбци впрочем в края на краищата получават Нобелова награда за мир. Ето на Кисинджър, на Рузвелт, на хора, които обичат войната. Адамс бих поставил и май никого другиго, понеже не вярвам в идоли.
– Да поговорим малко за литература. Възможно ли е да сте казвали, че „Чичо-Томовата колиба“ е последният роман, който е оказал въздействие върху американското общество?
– Не си спомням да съм казвал, но е вярно. Ейбрахам Линкълн е мислил по същия начин. Той се запознал с авторката на „Чичо-Томовата колиба“ посред Гражданската война и й казал: „Значи вие сте онази малка дама, която започна тази велика война“. Линкълн се оказал добър литературен критик.
– Как щеше да се развие литературната ви кариера, ако не беше романът ви „Градът и стълбът“?
– Може би по-лесно щеше да ми бъде с отношенията с пресата. Нашата преса е доста жестока и груба, обича стереотипите и се опитаха да ме стереотипизират. Оказа се, че не е толкова лесно. Като умра, ще им бъде лесно, но докато съм жив, мисля че мога да се защитавам.
– В какво точно се изразяваше натискът на медиите върху вас?
В „Ню Йорк таймс“, най-влиятелния вестник във САЩ, имаше една ежедневна рубрика. Книгата излезе през 1948 г., току-що бях излязъл от армията. Пишех за една любовна история между двама войници – както впрочем вие казахте вече, аз добре познавах класическата литература, която бе твърде неизвестна за американските медии. Та критикът, ползвайки се с цялото си влияние на критик от „Ню Йорк таймс“, си позволи да посъветва моя издател да не се заминава повече с мен, защото повече няма да се прочете роман от Гор Видал.
След това последваха още седем романа, разбира се, които бяха рецензирани съответно. За да се спася, се насочих към театъра, филмите, телевизията. Оцелях. Десет години по-късно написах „Юлиан“. Г-н Прескът – критикът, напусна своето уединение в пенсия, за да ме нападне, но тогава вече бях май недосегаем и нямаше какво да направи.
– Представихме ви като „най-храбрият тореадор на американската литература“. Приемате ли подобно определение?
– Ами, ако нямах този немалък кураж, бих бил мъртъв матадор. Така че оцелях.
– Мъртъв матадор? Казвате на едно място, че не ви е страх да бъдете мъртъв?
– Не, не съм го казал. Е, като умра, няма да мога да се защитавам.
– Има ли някакво име в съвременната американска литература от младите, които да ни препоръчате?
– Не се сещам. Времената са слаби за романа и не само в Америка. Имаме някои добри историци, биографи, доста интересни. Знам, понеже трябва да чета книгите им, когато трябва да пиша за американската империя, но не бих казал, че има някой особено мощен глас. Мисля, че имаме обаче по-интересни писатели в Америка, отколкото интересни читатели. В Америка почти не се чете, което ще рече застой в литературата.
– А вие самият какво пишете в момента?
– Пиша речи, които непрекъснато произнасям, опитвайки се да убедя американците да не воюват. Срещу мен са медиите, които желаят войната, така че се занимавам с обществена работа и не ми остава време за другото. Надявам се някога да се върна към писателската си работа, но засега обществените дела са ме хванали за гушата.
– Разбирам, че поуките от историята са в немилост. Какво ще се случи?
– Мисля си. Толкова много бедствия провиждам. Според мен най-важното нещо е икономиката. САЩ сме в депресия, в Европа далеч не са по-добре и сега впрочем, за изненада на нашите администратори във Вашингтон, еврото е по-силно от долара, колкото и да се постарахме ние, американците, да не допуснем това. Пада доверието. Валутите са горе-долу като писателите – силата им се крепи на доверието, което имат околните в онова, което твърдят валутите и писателите.
Доларът губи стойността, хората се боят, дават си сметка, че правителството не знае какво прави, вика наляво и надясно, командва, заплашва. Не съм си и мислил през 1945 г., когато се мобилизирах, че днес ще разговарям с вас, със София, България и ще се опитвам да обясня защо САЩ са се превърнали в агресор. Ако тогава, 1945 г., ми го бяха предсказали, не бих повярвал. Но ето на…
– Вие сте чели на слепия си дядо, сенатора Гор. Той на старини ли ослепя?
– Не, уви не. Той ослепял на десетата си година, първо започнал да губи зрението си на 8-годишна възраст, на 10-годишна възраст окончателно ослепял. Но казал: „Ще ми намерите един братовчед, ще го изпратите да учи право с мен, той ще чете, аз ще слушам“ – и така и станало. Станал адвокат, след това отишъл в индианските земи и създал щата, който днес е Оклахома, след това го присъединил към Съюза и станал първият представител на Оклахома в Сената. До 17-ата си година живеех с този свой дядо и бях единственият от семейството, който обича да чете, споделях неговата страст да чете. Представете си един човек, който цял живот е чел и цял живот е бил сляп. Научих много от книгите, които той четеше.
– Можем ли да кажем, че писателят всъщност е очите на обикновения човек?
– Може да бъде, предполагам да. По-добра аналогия според обаче е следната – ние сме канарчета. Малката птичка, която миньорите взимат със себе си в мината да ги предпази от минния газ, когато канарчето пее там долу, в мината. Когато въздухът е отровен, птичето умира; ако ти не излезеше от мината, също ще паднеш мъртъв. Според мен ние сме канарчета – предупреждаващи, повече, отколкото очи.