Миналата седмица, министър Румен Петков е решил да изпие един чай с вдовицата на Ким Филби, и то в компанията на директора на НРС ген. Кирчо Киров.
За разлика от повечето изказвания които чух по въпроса, аз съвсем не смятам, че проблема е в статуса на съветски герой на покойният Ким Филби – симпатиите или липсата на такива на г-н Петков към двойни агенти на съветското разузнаване са си чисто лична работа, проблемът всъщност е в това как срещата се изтълкува от медиите. В момента, единствената възможност на министерството е да действа реактивно, а не проактивно на критичните публикации в пресата. Според мен, ако един десен политик или член на дясно правителство се срещне с вдовицата на Ким Филби, медиите озадачено биха го попитали „защо“, на което той с усмивка и покровителствен тон би могъл да отговори, че така се демонстрира приемственост към историята и уважение към една от най-противоречивите професии (поне от медийна гледна точка). Или някаква друга подобна обща приказка. Ако един ляв политик, или член на ляво правителство обаче направи това, медийте без изобщо да питат, биха го накарали да се оправдава. Това би трябвало да е известно на PR-службата на министерството. (не трябва ли точно PR-службите в министерствата да са най-способните!?)
Нека оставим настрана политико-нравствените квалификации по адрес на Ким Филби – предполагам съвсем не е лесно да си агент на две разузнавателни управления едновременно, и в тази връзка Филби би трябвало да е един от най-големите в тази професия. В определен момент от агентурната си кариера Ким Филби е бил едновременно агент на съветското разузнаване и началник на отдел контраразузнаване срещу съветския съюз в SIS, днешната MI6, което би трябвало да го прави нещо като Роналдиньо в разузнаването. За да спазим добрия тон можем да кажем, че също толкова голям в професията примерно би трябвало да бъде и Олег Гордиевски – нека го приемем за западен еквивалент на Ким Филби, въпреки разликите във времето и историческата ситуация при работата на двамата.
Според мен един министър не може (по-скоро не трябва) да си позволява публични държавни срещи от чисто личен интерес. Още повече, че такъв тип срещи са наситени с доста исторически багаж, и могат да бъдат тълкувани многозначно от медиите където и да е. Такъв тип срещи би трябвало да се провеждат на форуми на бивши разузнавачи например, но не в държавни офиси, защото тогава се превръщат в държавна позиция.