Както се и очакваше, едноседмичното трипче до Германия за обучение се оказа доста интересно, и за малко да завърши като в „Терминалът“.
Хотелът, в който бяхме настанени не беше във Франкфурт, както се оказа, а в едно селце близо до летището – Раунхайм, в което нямаше почти нищо. В хотела имах видео-он-деманд (от който не се възползвах, поради доста бедния избор), и Интернет от хот-спот, на ненормално висока цена(от него, ща-не-ща се възползвах понеже иначе щях да умра от скука). Понеже пристигнах един ден по-рано от колегата, с който щяхме да сме в един хотел, успях да го разгледам още първия ден. Освен трите бензиностанции в рамките на един квадратен километър, на стотина метра по-надолу се намира центъра на градчето, в който има два кебаб-магазина където продават дюнери и други арабски манджи, един италиански ресторант, един спортен бар и две немски кръчми. В самото градче повечето хора които се забелязваха по улиците бяха или от арабски произход, или италианци. Едната вечер направо се зачудих откъде се пръкнаха толкова много италианци в това малко немско място. Италианският ресторант беше доста интересен – персоналът бе само от възрастни италианци, които говорят шумно и също толкова шумно се смеят, имаше свещи, Адриано Челентано, и на края на всяка вечеря даваха по една чашка „грапа“ – както с малко мъки (с много ръкомахане и без нито дума немски и италиански) разбрахме – гроздова ракия, която се правела „от останалото от виното грозде“. Прего 🙂 .
На следващият ден се оказа, че центъра за обучение не се намира във Франкфурт, а в едно градче близо до Франкфурт, което се казва Хохайм, намира се на 11 километра от Раунхайм и нашият хотел, и е с размера примерно на Хисаря. Не съм наясно с типичните немски селца, но предполагам, че Хохайм също се вписва идеално в техния профил – тихо градче, почти без никакви млади хора, няколко ресторанта, един театър, и много площи лозя (както показа краткият Интернет-research едната вечер – над 200 хектара, а традицията датира от хиляда-двеста-незнам-си-коя година). Както ни обясни Хайко (инструктора, водещ обучението), Хохайм е сравнително добро място за живеене, защото районът е изключително спокоен, къщите са доста големи и на сравнително добри цени, поради близостта му с летище Франкфурт (може би около 25-30 километра, което значи, че повечето самолети излитащи или пристигащи от летището се чуват и виждат доста добре 😉 ). За петте дни на обучение успяхме да посетим всички 4 ресторанта в центъра на града (китайски, италиански, гръцки, и един типично немски както ни обясниха) за по един обяд. Градчето има дългогодишна традиция в производството на вино, като най-доброто прооизвеждано в региона е сухо бяло вино, както и шампанско (ако не се лъжа, сортът грозде, който се отглежда там се казваше „Рьослинг“). Естествено, закупихме си по две шишета вино за спомен, аз лично се сдобих с едно бяло и едно червено вино.
Самата група беше доста международна – освен мен и колегата поляк, имаше един руснак, роден в Украйна (Паша Прокопенко, много забавен човек, както повечето руснаци с които съм общувал), един сърбин от Белград (Новица), и един немец (Рюдигер или както там се произнася). Страхотно приятни и интересни разговори с всички, по всяко време – в подобни интернационални групички предполагам винаги е доста забавно.
Предпоследният ден на обучението решихме да направим нещо като разпивка в един типично немски бар в близкия Майнц. Пристигайки малко по-рано в града, успяхме да се поразходим и да разгледаме центъра. Майнц е доста по-симпатичен град от двете селца в който бяхме преди това – има доста млади хора, магазини, заведения, центъра е готин, изобщо мястото е хубаво. Близо до центъра на града се събират двете реки Рейн и Майн и това е едно от най-популярните места за разходка покрай реката.
В самият бар, където бяхме имаше доста млади хора от най-различни националности, част от интериора бяха няколко огромни медни котела (предполагам част от оборудването за производство на бира), и менюто беше доста интересно. Като типично немско питие, си поръчахме „един метър бира“ – 12 0.2l бири, наредени на една дървена поставка, дълга точно един метър. (В заведението явно мярката метър е популярна, защото имаше и „половин метър вурст“.) Въпреки, че не се виждаше предварително по фигурата, сервитьорките успешно се справяха да носят цялото това нещо до всяка маса в навалицата. Колкото до храната – има една родопска манджа с картофи, ориз, и зеленчуци – немското блюдо което ни донесоха беше съставено от картофи, яйца, парченца печени чушки и много нарязани наденици. Достатъчно за трима, точно като за мен :-D.
Оказа се, че Новица се интересува от футбол, та ми разказа доста интересни неща от Сръбският футбол, как е било достатъчно Аркан да седне на стадиона на Обилич, и отборът му „автоматично“ печелил, как Славолюб Муслин бил изобличен, че пускал играчи само, ако той е личният им мениджър, за да може после да ги продаде в чужбина, за великия отбор на Звезда, с който Люпко Петрович спечели КЕШ, за убийствата на президенти, и за абсурда Цеца Величкович (чиято фолк музика никой не харесва, но след полунощ и достатъчно алкохол – всички слушат) да е президент на Обилич. Типично българска, балканска картинка, всички сме толкова близки и еднакви…
Новица е голям пич, разказваше за войната, как сърбите и хърватите се мразят, но въпреки това дори и по време на най-жестоките кръвопролития хърватите са слушали сръбската Цеца на самите полесражения. „Глупави сме“ – казва – „толкова години сме се избивали, и никой не разбра, че колкото и независимост да има – накрая пак ще живеем заедно рано или късно, в Европа“. Според Новица, в неговата родина има прекалено много агресия за неговият вкус – „малко след момента, в който ни оставят на самоконтрол, пак ще започнем да се избиваме едни други“. Много е интересно да чуеш толкова много истории от миналото на Сърбия – за Милошевич, Аркан, и т.н. Много балкански, близки истории.
Една от интересните истории, случила се преди време и все още разказваща се из Сърбия, касаеше трафика на хора от Сърбия към Европа, през съседните държави (явно граничният контрол в Сърбия, не е непреодолим за нелегални емигранти). Веднъж един сърбин, намирайки се, доколкото си спомням от историята, в Албания – решил да вземе парите на семейство от азиатски проиозход, за да ги прекара нелегално през Сърбия към Европа, с крайна дестинация Берлин. Та платили си хората, човека ги вкарал в Сърбия, повозил ги в колата известно време и ги свалил в центъра на Белград с думите „Е, добре дошли в Берлин!“. Завалиите му се вързали и оживено започнали да се разхождат из града, като скоро след това били арестувани и депортирани обратно.
Споменавайки, че е използвал сръбските авиолинии (мисля, че се казват YAT) Хайко, който преди време е ходил в Подгорица на работно посешение, напомни на Новица за някои интересни истории от миналото на авиокомпанията. Според него да летиш с тях е доста голям риск, след множеството инциденти които са се случвали, например последният полет на неговата приятелка, в който единият двигател на самолета отказал, и приземяването било успешно само заради изключително опитния, бивш военен пилот. Според Новица предстоящото закупуване на сръбският превозвач от Аерофлот може да донесе само добро бъдеще на компанията.
Последният ден се отписахме от хотела още сутринта в 7, за да можем направо от центъра за обучение да тръгнем за летището. Моят полет за Прага беше в 1745, а колегата летеше час и половина по-късно с друг полет. Неприятната изненада която ни очакваше беше, че хотела не е бил платен предварително както трябваше да бъде, и се наложи да си го платим сами, за да можем да се отпишем :). По неизвестни причини чешката ми карта не беше приета, та се наложи да използвам българска кредитна карта, за да си платя (добре, че тя работеше ОК, въпреки че не бях сигурен дали няма да се max-out-не при тази операция за деня 🙂 ).
На летището отидохме заедно с колегата и руският ни приятел Паша, който излиташе 10 минути преди мен. За регистрирането на багаж чаках около половин час на километрична опашка. Два дни по-рано четохме във вестниците, че на летище Франкфурт са били заловени двама терористи, което предполагам е накарало летището да повиши нивото на сигурност. След кратко кафе, изпратихме Паша към изхода за Москва, аз се насочих към изхода за моя полет, а колегата към терминал 2 откъдето щеше да излети малко по-късно. Естествено, закъснях за проверката при чекирането на изхода, и в момента, в който трябваше да се кача в самолета, аз още чаках на опашка за първата security-проверка на входа на зала B, а имаше още една, точно преди самият гейт. След преминаването и на втората проверка успях да пристигна на гейта за Прага две минути след времето на излитане на самолета, естествено за да установя, че самолета вече е във въздуха :). Последва около километър тичане за да стигна бързо до гишето за билети на Луфтханза, където исках да пререгистрирам билета за следващия възможен полет. Изискването за пререгистрация за друг полет е скромната сума от 73 EUR за полет, non-refundable. Според служителят на гишето, единият вариант е да бъда регистриран за следващият полет, който обаче беше тотално пълен, и щях да бъда в списък на чакащи, където щях да съм четвърти подред(и ако не се кача трябва да дам още 73 EUR за регистрация за следващият след него), а другият вариант е да се регистрирам за следващият полет на другата сутрин, където има свободно място, и дори е до прозореца (преди мен имаше една странна канадска душа, която настояваше на място по средата за полет до Канада – хора всякакви). Добрата новина беше, че след като не съм се явил за полета, багажа ми също не е бил качен – за жалост не чух съобщение да ме викат за полета, явно не ги е еня за закъсняващи балкански субекти (един потенциален терорист по-малко 😉 ). Реших да се регистрирам за полетът на сутринта, разтовариха ми багажа и се отправих към туристическата информация, за да си намеря най-евтиният, най-близък хотел до летището, където да преспя за една нощ. Естествено такава комбинация е невъзможна, и максимума може да се стигне само по едното направление (в моя случай се спрях на най-евтиният хотел 🙂 ). Хотелът се оказа Експрес от Холидей Ин, където бях експресно доставен от „совалката“ им от летището за 20 минути.
Пропуснах да спомена, че предишната вечер зарядното на мобилния ми телефон се развали, в резултат на което горкият телефон вече беше накрая на батерията си, и обаждането което последва беше достатъчно за да го изключи.
Нямайки телефон-будилник, се възползвах от телевизора за да ме събуди сутринта в 530, но въпреки това почти не спах от страх да не изпусна полета отново.
В крайна сметка си пристигнах успешно един ден по-късно и успях да проспя съботния ден. 🙂