 |
Оригиналът на тази статия е публикуван на openDemocracy.net под Creative Commons лиценз. Преводът на статията е мой, и е под същия лиценз. За да видите оригинала на статията на английски език, натиснете тук. |
Потвърждението на либийската присъда на петте български медицински сестри и палестинският лекар по обвинение в умишлено заразяване на деца с HIV-вируса, е глобално бедствие за медицината, заявява Мишел Тиерен.
На 19 Декември 2006, либийски съдия произнесе присъда по последното обжалване на обвинението на шест чуждестранни медици в умишлено заразяване на 426 деца с HIV-вируса в болницата al-Fateh в Бенгази, Либия. Смъртната присъда от 2004г. на „шестимата от Бенгази“ – пет български медицински сестри (Кристияна Вълчева, Нася Ненова, Валентина Сиропуло, Валя Червеняшка, и Снежана Димитрова) и един палестински лекар (Ашраф ал-Хаджудж) беше потвърдена, и те бяха осъдени на смърт чрез разстрел, спрямо искането на либисйкият прокурор в началната му пледоария на 29 Август 2006.
На този ден, съдията пренебрегна науката, за да защити нехуманинатрните интереси, осъди шест невинни на смърт, и накара невежеството да възтържествува над правосъдието, заблуждавайки стотици родители да вярват, че децата им са били отровени и/или убити от техните медицински сестри и лекар. Ако последният опит да се обжалва делото не завърши с успех, шест смъртни случая ще последват този на 9-годишната Marwa Annouji, петдесет и воторото заразено с HIV дете, което почина вследствие на заболяването на 24 Октомври.
Не би могло да има по-лош изход. На 19 Декември 2006, медицината, общественото здравеопазване и хуманитарната помощ бяха публично екзекутирани в Либия. Всички медицински сестри, лекари, и здравни работници по света са на път да станат свидетели на тази трагедия и да плащат последствията години напред.
426-те деца и шестте здравни работници са в епицентъра на комплексен случай, който се простира далеч извън съдебният процес за медицинска зоупотреба – към момента невалиден – и включва разнообразни макроикономически и геополитически параметри.
Сянката на властта
Съдебните процедури по дело 44/1999 на либийският народен съд, дело 213/2002 на криминалния съд в Бенгази, дело 607/2003 на криминалния съд в Бенгази, и постановлението на върховния съд на Либия, водят началото си от една юридическа система, която не би се подвоумила да пренебрегне научните доказателства, за да защити политически интереси. на 19 Декември, нарушението на принципите на мъдростта, правото, и справедливостта от страна на тази система запечата едно шестгодишно дело за предполагаема медицинска злоупотреба, като осъди на смърт шест невинни медици.
За авторитеното списание Nature, случаят е една „шокираща липса на доказателства“. В специална статия, публикувана през Октомври 2006г, главният редактор на сп. Nature обобщава недвусмислено научните доказателства по делото („Шокираща липса на доказателства“, сп. Nature, 443/26 ot 2006 (pdf формат)).
През Септември 2003г. двама професори – Люк Монтание и Виторио Колици – свидетелстваха пред криминалния съд в Бенгази, че епидемията от СПИН в болницата al-Fateh „е започнала през 1997, преди обвиняемите медицински работници да са пристигнали в Либия“ и също така, че „много деца са били заразени с Хепатит B и C, което предполага, че опасната и несигурна медицинска практика е била широко разпространена в тази болница“.
Междувременно, либийските съдии продължават да разчитат на самопризнанията на две от българските медицински сестри, които са били изтръгнати с мъчения (и отдавна оттеглени), както и на доклад на 5 либийски лекари, отричащ наличието на каквито и да било болнично-хигиенни проблеми свързани с евентуално разпространение на HIV. Либийският доклад без колебание игнорира чисто научните доказателства като твърди, че размерите на епидемията са достатъчно доказателство за „умишлено и злонамерено“ заразяване.
Последните коментари в този аспект се появиха няколко дни преди присъдата, отново в списание Nature. Наскоро публикуван анализ, извършен от международни ДНК-експерти от Рим и Оксфорд предоставя поредно потвърждение на разкритията на Монтание и Колици. Чрез реконструкция на „родословното дърво“ на HIV-вируса, изолиран от пациентите, експертите установяват, че „видът на HIV-вируса от Бенгази е най-близко свързан със западна Африка, предполагайки естествено заразяване, най-вероятно чрез многото чуждестрани работници в Либия“. Това е достатъчно, за да опровергае всички медицински обвинения срещу обвиняемите. Тогава, ако случаят не е за злоупотребa, за какво е всъщност?
Злоупотреба и конспирация
Някой от най-дълбоките политически въпроси на нашето време са заложени на карта“, заяви лауреатът на Пъулицър Лори Гарет в едно задълбочено есе, пуликувано в PLoS Medicine (Заб: „Public Library of Science“), престижното медицинско онлайн-издание на Американската Публична Научна Библиотека.
Според Гарет, либийският процес има за цел намирането на изкупителна жертва за сриването на здравната система, нарушението на свободата на движение на международните здравни работници и легитимността на международната медицинска помощ, намирайки щастлив (от либийска гледна точна) край на трагедията в Локърби (взривяването на бомба на борда на полет PanAm 103 през Декември 1988г, приписано на либийските тайни служби), и запазвайки си силна позиция в геополитическите и икономически отношения между Либия, България и Европейската Общност.
Делото също така е и за един остаряващ тоталитарен режим, който иска да продължи да упражнява натиск и контрол над своя народ – особено в района на Бенгази, известен със своята опозиция на сегашния режим.
Дело 44/1999 на либийския народен съд започва през Февруари 2000 с обвинения в опит за дестабилизиране на либийската държава от здравни работници в болницата al-Fateh, от името на чужди сили (посочвайки Съединените Щати и Израел). По-конкретно, шестимата от Бенгази, заедно с още 13 други техни колеги (включително девет либийци) са обвинени в умишленото „убийство с отровна субстанция (чл. 371 от Наказателния Кодекс), случайни убйства с цел атакуване на националната сигурност (чл. 202), и причиняване на епидемия чрез разпространение на смъртоносен вирус (чл. 305)“.
Българските медицински сестри са допълнително обвинени в действия забранени от либийските обичаи и традиции – извънбрачни сексуални контакти, употреба и производство на алкохол. След двегодишен правен кошмар, народният съд на Либия (най-ниската инстанция в тристепенната йерархия на либийската правосъдна система) се обяви за некомпетентен да разисква въпроси свързани с националната сигурност и прекрати съдебната процедура, поради невъзможност да подкрепи което и да е от обвиненията. Докато либийските медици бяха обвинени в немарливост и освободени, шестимата от Бенгази останах в затвора, където регулярно са били подлагани на мъчения.
През Юли 2003г. съдията по дело 213/2002 на криминалния съд в Бенгази замени всички обвинения в конспирация с обвинения в незаконни експерименти с лекарства, въпреки показанията на професорите Монтание и Колици. Десет месеца по-късно, през Май 2004, в същия съд, главният прокурор по дело 607/2003 осъди петте български медицински сестри и палестинският лекар на смърт чрез разстрел за умишленото заразяване на 426 деца с HIV. Чак по това време подсъдимите потърсиха международна правна подкрепа.
Тази международна мобилизация и протестите на множество правозащитни организации, активисти за правата на човека, и световноизвестни моралисти (включително 114 Нобелови лауреати), карат съдиите от либийският върховен съд да отхвърлят смъртните присъди и да наредят нов процес (например статията [Physicians for Human Rights, Bulgarian and Palestinian Health Professionals Sentenced to Death in Libya, 2005]). Това е и финалният процес, приключил на 19 Декември 2006г.
По време на този дълъг процес, междуправителствената дипломация си остана по-дискретна от неправителствената такава. Либийското правителство в прав текст поиска финансови компенсации от България за семействата на жертвите. Случайно или не, размерът на тези компенсации е равен на сумата, изплатена от Либия за смъртта на 270 души при взривяването на полет PanAm 103 над Локърби.
На 14 Декември 2006, Европейската Комисия обяви изплащането на 500 000 Евро „за продължаваща подкрепа в борбата с HIV/СПИН епидемията в Бенгази“, увеличавайки две предишни субсидии от по 1 милион Евро през Юли 2005 и Март 2006, като част от дългосрочната инициатива „HIV Action Plan for Benghazi“ стартирала през Ноември 2004 и прилагана от либийските власти.
Benita Ferrero-Waldner, комисионер за външни отношения и вътрешноевропейска политика, използва възможността за подновяване на субсидията за да заяви, че е „много доволна от положителните резултати на Action плана за Бенгази до момента“ , и добавяйки че „тези действия са много ценни във връзка с възстановяването на климата на доверие и партньорство“.
Самоприветсващият доклад на ЕС контрастира с по-тъмните мнения, показващи свързаност между случая в Бенгази и възможността на либийският политически лидер да упражни своят реален политически интерес: договори за търговия с петрол, търговия на оръжие, и установяване на дипломатически отношения с Европа и близкия изток.
Тъмната страна
Върховният съд на Либия нанесе рана на светът на медицината и общественото здравеопазване, и извика тъмни спомени за предшественици на тази трагедия. Сякаш световната история на медицината и здравеопазването обича страховити съвпадения, 19 Декември 2006 ще заеме своето място до две други трагедии, респективно петнадесет и щестдесет години по-рано:
- атаката над болницата във Вуковар, на 19 Ноември 1991, където загиват множество здравни работници и техни пациенти;
- процесът срещу нацистките лекари на 19 Декември 1946, когато 20 лекари от нацистка Германия са обвинени в убийства, мъчения, и разлини издевателства „в името на медицинската наука“;
Либия получи възможност да избяга от опсаността да повтори такива ужасни прецеденти: чрез влизането в световната общност като глобален гражданин, отхвърляйки тоталитарните си призраци и приемайки спешната нужда на своя народ за достъп до здравеопазваща и правосъдна системи от нормален стандарт. Решението от 19 Декември 2006 представлява съзнателен отказ от тази възможност – и той само ще задълбочи трагедията на заразените деца.
Пред вратите на въровният съд в Триполи, стотици предадени родители, смятащи че е било раздадено правосъдие, шумно празнуваха присъдите. Не е ясно дали те някога ще разберат, че мръсни политически игри и опасни болнични условия – а не тези невинни медицински сестри и лекар – всъщност са убили децата им. В Либия, 374 деца заразени с HIV са все още живи, а заедно с тях и всички либийски пациенти, медицински сестри и лекари са по-уязвими от всякога, което дава изключително символичен оттенък на тези краткотрайни празнични моменти – символ на истинското лице на либийската политика и режим.
Обявяването на процеса за неправилно проведен би могло да спаси живота на шестте здравни работници, решили да работят като лечители в истинския смисъл на Хиопократовата традиция. То би могло да реутвърди принципите на медицинския неутралитет, който дава възможност за свободно движение на здравни и хуманитарни работници по цял свят, и им осигурява свободен достъп до население, изпаднало в необходимост.
Това обаче не се случи. В своя провал да подкрепи неутралитета на медицинската практика, Либия пропусна своята възможност да проговори за собствените си интереси и аспирации. Но това бедствие не е само за Либия: то касае целия свят на медицината.