Напоследък често се замислям върху посредствеността около и в самия мен, както и върху това колко често и колко пълно всъщност човек е готов истински да се отдаде на едно начинание, или отношение.
В такива моменти често си припомням част от историята на испанският конкистадор Ернан Кортес, провел първата експедиция от завладяването на Мексико.
След като пристига на полуостров Юкатан от Сантяго, Куба, изпратен от Диего Веласкес с 11 кораба в посока Мексико, Кортес завладява областа Табаско. Продължавайки на север, корабите на Кортес пускат котва малко след Сан Хуан, където основават град Вера Круз.
След цялостното дебаркиране на сушата, Кортес нарежда всички кораби да бъдат изгорени, елиминирайки всякакъв път назад за себе си и целият екипаж. В крайна сметка, с малко под 600 души първоначален екипаж, той успява да превземе столицата на младата империя на ацтеките.
Винаги съм вярвал в този подход. Всъщност смятам, че е приложим навсякъде. Страхът от пълната отговорност, от отговорността да поемем целият риск, неминуемо води до липса на откритост, неоткровеност, неинициативност. Доста често търсим предварителни гаранции за обезпеченост на някое начинание, с оглед намаляване на риска. От бизнес гледна точка такава нагласа е много разпространена, макар и да търпи много добре подкрепени критики, но колко често правим това в отношения? Колко популярна е фразата „без ангажименти“? Колко често я използваме в работата, лично, колко често наум? Мога да кажа, че най-полезните решения, които съм взел, и повечето от нещата които ценя, са се случили след като съм махнал с ръка, без обичайната суета, макар и съвсем не без обмисляне, напротив.
Според мен принципната стината е в ангажимента. Към риска на решението, каквото и да е то, за каквото и да било. В една добра песен се казва така:
„If my life is for rent, and I don’t learn to buy,
than I deserve nothing more than I get,
and nothing I have is truly mine“.