Полюцията за обединеното дясно

Някои неща са съществени единствено в екстремни ситуации и съответно са почти гротескни извън тях. Използването на квоти за приемственост на до скоро търгувани като стока, напълно обезправени хора е почтено и ефективно (преди да се размрънкаме: фокусът е върху „до скоро“, а не върху „почтено“). Използването на квоти за изравняване на пропорцията жени/мъже в корпоративни и институционални бордове на директори, от друга страна, е нефелна идиотия. „Нещо се случи“ на affirmative action политиките от 50-те и 60-те години и те не са толкова ефективни в наши дни. Дискусията за това какво точно се е случило все още се води и вероятно, както винаги, причините ще ни се изяснят post factum (или както е тръгнало, post mortem). Моята лична причина в тази ex post нагласистика е, че естествено нищо не се е случило с тях – просто средата ги е направила неприложими в в някои конкретни ситуации. Можеш – и трябва – да извадиш някого от мизерия/глад/безправие/you name it, но той сам трябва да реши какво да прави след това. Концепции като black history month, black british business awards, women’s march, и други подобни, всички ги знаем, всъщност отдавна повече пречат, отколкото помагат за приемствеността на общностите, които претендират да представляват. Морган Фрийман е прав и по-добре да го слушаме, защото има повече skin in thе game (не се сдържах) в представителността на малцинствени групи, от който и да било от нас. Свободата е достойна кауза, но тя не гарантира статус, положение, достъп до блага, равенство(плача!), или друг тип измерима резултатност – свободата е първо избор, после стремеж, и накрая потенциал; единственото, което държавният бехемот може да направи, е да охранява строго тази свобода, стоейки максимално извън кадър, без да се опитва да я налага със сила или пък да доставя в стандартни опаковки резултатите от нея.

Прекалено много се говори след всеки изборен цикъл как „българинът“, доколкото изобщо съществува, бил тъп; тъп той може и да не е, но със сигурност е страхлив. Парадоксално, въпреки преживяването на една от по-истинските тоталитарни имплементации на комунизма, вече близо 30 години носталгично се страхуваме да се отърсим от този ball and chain. Копнеем за немедлен и прецизен („може да си грозен, но за сметка на това си тъп“) ефект от всеки подаден глас, за големи, силни блок-партии, широки коалиции, национални обединения, но въпреки този копнеж при всяка предоставена ни възможност избираме „по-малкото зло“. Продължително, последователно, с една – почти Павлова – „научена безпомощност“ ние всеки път се отказваме от ценностите си в името на сигурният и гарантиран ефект. Е, пичове, резултатът ще е същият, познат, леко дразнещ електрошок, но с една итерация кумулативно по-увреждащ. И разбира се, „обединено дясно“ – този мокър сън на гузният електорат на брулещият джанки – извинете, никога не е имало: имало е обединени анти-комунисти за един кратък период през 1990-те; доколко искрени и доколко анти- е друг въпрос, но обединяващото ги е било много по-първично от това, което би трябвало да ни занимава днес, когато имаме парламентарна демокрация и практически неограничена свобода на изразяване. Вече отдавна не сме в блатото и е крайно време обединенията, изборите, и въобще идейното позициониране на всички ни да е колкото ценностно, толкова и безкомпромисно, ако трябва. В някои други държави, струва ми се, където „прозорецът на Овертон“ (кемтрейлс, анатема) отдавна е подминал политическата пещера, откъдето ние коментираме някаква негова безформена проекция, „Да България“ и „Нова Република“ могат да бъдат по-скоро опозиция едни на други, отколкото „обединено дясно“. И дано скоро да не се появява причина те да се обединяват, защото това би означавало, че сме се върнали 30 години назад. Единственото, което трябва да се случи, гузни ми сънародници, за да има резултат от изборните резултати, е да спрем да избираме „по-малкото зло“ и да започнем да гласуваме по съвест. Само така може да се създадат предпоставки за политическа дискусия – иначе ще продължаваме да се залъгваме, че политическият избор е единствено между 20 стотинки нагоре или надолу в цената на дизела и че продаването на пакет застраховка гражданска отговорност с безплатно пиле на грил е нещо съвсем нормално.

10

За излагацията в декларацията на Окупацията

Не стига, че ръководството на Софийският университет изобщо не коментира как един професор може да е бомбок пиян по време на лекции;

 

 

Не стига че професорът се изкара жертва, сякаш не е допринесъл ни най-малко за собственото си омерзение, а сега и ранобудните студенти написаха една декларация, съвсем в стила нa „Bulharsko se omlouvá“ на паметник на чужда армия.

Всички хем ги сърби, хем ги боли. „Новият морал“ ще дойде, когато всеки започне да си стои зад постъпките, вместо да се оправдава с морала на най-малкото зло.

Относно декларацията-оправдание: пияните професори нарушавали правилата на Окупацията? Че те заричали ли са се някъде да я подкрепят, за да ги наказват публично? Окупацията окупация ли е, или промяна във вътрешният правилник? Ако е окупация, което в съществото си е силов акт, окупираните задължени ли са да спазват правилата на Окупацията, и ако да, с какво Окупацията се различава от една друга окупация, от 09.09.1944? Ако Окупацията е окупация, и окупаторите са извеждали принудително други „нарушители“, защо не изведоха и тези? Ако преподавателят не беше бивш депутат от БСП, щеше ли реакцията да е различна?

„Между това да унизим някой публично, да го набием, или да го игнорираме, ние избрахме да го унизим. Паднахме ниско. Извиняваме се!“

Това трябваше да е декларацията, толкоз.

И правилно, може би, сте паднали толкова ниско.

Донос било!? Добре, донос е, но пред обществото и публичността! Низко, жълто, чалга, омерзително? ОК, низко и жълто е, но пък докато се пишем над нещата от статуквото, хората участващи в тях ще продължават да го затвърждават, замитайки лайна под килима! Докато си крием кирливите ризи, ще продължаваме да живеем в кирливо общество, в което най-висшият закон не е конституцията, а гражданско-племенната омерта. В това общество, в което ние все още живеем, за „нашите“ сътрудници/съпартийци/съграждани/съквартиранти/съотборници/сънародници, и прочие съплеменници никога нищо лошо не се казва, не се отказва подкрепа, и неща от кухнята не се вадят на светло, за да не се накърни, сакън, общият наш имидж.

Докато се възприемаме един другигу като малка издънка на голяма организация, вместо като личности, всяка наша революция ще е или чужда, или гузна. Ще носим отговорност колективно, ще се крием зад шефа, ще се трудим залудо. Ще се извиняваме на чужд гръб, с оправдание в подчиненото изречение. Ще живеем истимаро.

1

Bulharsko se omlouvá… а дали?

Много ме забавляват сравненията между надписа “Bulharsko se omlouvá” на паметникът на съветската армия, и боядисаният в розово танк на Давид Черни. Давид Черни, между другото, не страда от излишна тактичност, но на неговият розов танк не пише “Българи, извинетесебе”.

Българският Давид Черни бил боядисал паметникът на съветската армия. Българският Давид Черни, освен че е анонимен, е герой от следният анекдот на Били Джо Армстронг: “A guy walks up to me and asks, “What’s Punk?”. So I kick over a garbage can and say. “That’s punk!”. So he kicks over the garbage can and says, “That’s Punk?”, and I say, “No that’s trendy!”. Били Джо Армстронг най-добре е описал протест-хипстърското “Bulharsko se omlouvá”. Първото боядисване (може и да) беше протест. Второто е тренд, и то евтин, a при това безвкусен.

Да поясня: аз смятам, че този паметник не трябва да е там, а трябва да е, примерно, в някой музей. Това разбира се няма нищо общо, също както няма общо и какво му е лошото на правителството, или пък защо трябва да си ходи.

Извинението по същество е изконно положителен акт, защото е знак за поемане на отговорност. Оправданието, от друга страна, е начин да обвиниш обстоятелствата, или други външни фактори, за собствените си действия, по този начин напълно избягвайки да поемеш отговорност за тях.

Да напишеш “България се извинява” на паметник на чужда армия е едновременно и извинение и оправдание. Хем се извиняваш, хем показваш, че не е твоя вината понеже си бил окупиран, хем не биеш път до Елхово да боядисваш оградите на поделение 65010, което си е крива работа, защото може да те нарита дневалния. Този надпис може да е само в розово – хем не е бяло и се вижда, хем не е червено.

Розовото е много готин цвят. Това е цветът на Купидон, на любовта, но и на този, който е чукал жена ви, защото не е имал друг избор. И той “се извинява, ама…” Никога не се “извинявайте, ама” – или се извинете, или си търсете “ама”.

Ако паметникът беше просто пребоядисан, щеше да е протест. Ако беше нацапан с лайна, щеше да е протест (или дори пънк-протест, ебаси), или пък вандалщина. Ако на него бяха нарисувани Батман, Робин, Путин, или Пуси Райът, пак щеше да е протест, може би. “Bulharsko se omlouvá” хем е протест, хем е извинение, хем е истимаро, както казваме в Пловдив.

Ако някой си мисли, че съм комунист, агент, продажник, олигарх, или просто се чувства обиден – извинявайте, ама….6

Оскъпява ли се средностатистически бойлер при 180V вместо 220/230V?

Спрямо елементарните ми почти забравени познания по физика от училище, Гугъл, Мугъл, и Ам-Гъл. 😉 Ако има квалифицирани физици, електроинженери, или служители на енергото, моля да коригират.;)

Количеството топлинна енергия, необходимо за загряването на едно вещество, в случая вода, от една до друга температура, зависи от нейният топлинен капацитет (джаул/келвин или целзий), или количеството топлинна енергия Q, което е необходимо за повишаване на температурата на дадено вещество с дадена температура Δt. За да има повече смисъл, се използва специфичният топлинен капацитет, който е отнесен към маса (джаул за килограм келвин или целзий: c=Q/m*Δt, където c е специфичният топлинен капацитет, Q е топлинна енергия, m e маса, а Δt температурна разлика). (Wikipedia , Физика от 8 клас, и др. места).

Специфичният топлинен капацитет на водата (H2O) , в 4185 или 4186 или дори 4200 джаула за килограм, градус целзий в различни източници (Wikipedia, Georgia State University, и др.), т.е. за да загреем 1 литър вода, с един градус Целзий, е необходимо да изразходим 4186 Джаула енергия (Q). Чети по-нататък ( 4 мин)1

Стандарти и стереотипи

Колко са важни стандартите?

Да започнем с техническите стандарти. Всички знаем техните предимства – те предоставят унифициране на контекста за оценка на дадено техническо решение; унифицирането на този контекст дава възможност за съвместимост между решенията на различни производители; съвместимостта между решенията на различни производители предоставя възможност за колективен технологичен напредък на техническата среда; уеднаквеният базов критерии на стандарта, стимулира разработката на добавена функционалност в техническите продукти и решения, което отново допринася за колективния напредък на средата, увеличава благата за потребителите от употребата на техническите продукти; повечето блага и удобства на техническите решения стимулират търсенето от потребителите, което стимулира конкуренцията, и като цяло прави света по-амбициозен и по-добър; 😉

Мисля си, че има и друг аспект. Една основна полза на стандартите е от гледна точка на възприятията – разбирайки стандарта, можем да разберем и да оценим огромна част от решенията и продуктите, отговарящи на този стандарт. Ако свалим нещата в един по-малък мащаб, изработвайки мини-стандарти за ограничени области, ще получим стереотипи, и същите ползи на ниско ниво – принципност, модулност, и яснота.

Основният резултат от това е възможността да разбираме комплексни структури, сложни технически дизайни, големи инфраструктурни проекти, благодарение на осъзнаването на определени принципи и стереотипи (мини-стандарти). Реверсивен инженеринг в модули. Чети по-нататък ( 4 мин)1

Отвратително

Политиката в България е отвратителна. Тя винаги е била отвратителна, сменял се е единствено контекстът на нейната отвратителност. Напоследък тя е отвратителна със своята некомпентентност, лаищина, и мелодраматизация, в която светлина влезе и президентът.

Основна заслуга за това има избирателят – той се оставя да бъде манипулиран и в крайна сметка получава каквото заслужава. От изпълнителска гледна точка, най-голяма заслуга за изграждането на този контекст има министър председателят – демонстрациите на мачизъм и постепенното брандиране на политическата класа като „хора от народа“ явно допадат на голяма част от избирателите, но са изконно грешни. Основно защото представянето на политиката „с думи прости“ създава грешното впечатление у хората, че политиката всъщност е проста работа. Това е мощен порив, който пълни партийни листи със суетни хора от народа, без необходимите възможности. Пример за това е неуспялата кандидатура на г-жа Румяна Желева за еврокомисар – амбициозна, неподготвена, и мелодраматизираща в личностен контекст.

Аз не гласувах за ГЕРБ. Чети по-нататък ( 5 мин)1

Важно ли е как пишем?

Зантее ли, че кгоато чтеете нисапаното, вжано е првътаа и поледсанта бквуа от дмаута да бдаът на мсятото си. Мжетое да рзбъракате мстеата на оастнаилте бвуки и все пак нпиасатноо ще прдъолажва да се чтее с лкоета. Твоа ивда да пкаоже, че вскичтоо твоа вемре котео сте попрлеили в уилчище е нпразано, доасттънчо е блио да ви начуат да слгатае на мстяото им бутквие от наалчото и каря на вяска дмуа кяото пиеште. Приичнтаа е в нчиана по котйо виашят мъозк оработбва ирнфоцмаията. Ткаа уяспвате да преочттее нааписното джае кгаото нтио енда дмуа не е изиспана пвраинло.

Горното твърдение, разбира се, не е напълно вярно, а освен това произходът му няма нищо общо с университета в Кеймбридж, както смело ни убеждаваше оригиналният верижен мейл. Способността да се разбира текст от думи с фиксирани крайни и разбъркани средни букви зависи от опитността на четящия (бързината на вадене на думи от контекста), от размера на думите (не особено дълги/често срещани думи, както и такива от 4-5-6 букви, които са една голяма част от средностатистическия личен речников запас, се променят малко ако първата и последната им букви са фиксирани), и от начина на разбъркване.

Но не това е темата.

Ясно е, че правописът няма директна връзка нито с интелекта или таланта на човек, нито със смисъла или качеството на написаното от него. Доколко е важно как пишем, обаче? Чети по-нататък ( 3 мин)

1