Извинявайте, ама ние сме от Швеция…

На 22.06 ставаме и вече се чудим как ще обясним на хазяйката-полиглот, че ще се приберем към 0100 през нощта. По принцип имаме ключ само за стаята си, а на външната врата звъним, като се прибираме. Тошката мрънка, че съм му бил взел цялото одеяло. Така е, но и той не е прост – намерил насън в гардероба друго и се завил с него:-). Изкъпваме се и се оправяме, стягаме багажа за Гимараеш. Багажът се състои от една раничка с по едно яке вътре – викаме хазяйката и почваме да и чертаем на листче как ще ходим до Гимараеш за мача. Влиза в употреба и разписанието на влаковете Гимараеш-Порто-Гимараеш. Тя явно всичко разбира, защото кима обнадеждаващо. Накрая, като стигаме до часа на прибиране, пишем нейния адрес и 0115 часа – тя се усети за какво става дума и намери ключ за външната врата, с който да си отключим, като се приберем. Не и се седи до 1 часа през нощта, завалията. Вече мога да започна да правя комикси, щом се разбрахме така с тая жена…

Отиваме пеша до гарата – по-рано сме, за да попитаме за влакове до Виго. Чети по-нататък ( 12 мин)

0

Хоспедария

След Астън Вила – Ливърпул миналото лято разбрах, че на мач извън България има смисъл да се ходи. Вила Парк е супер-як стадион, един от най-красивите в ОК(Обединеното Кралство, иначе хич не е ОК). Яка атмосфера, хубав футбол, Ливърпул…

След като реших (тогава) да отида това лято на европейско до Португалия и си купих билети(от БФС, цирк голям) вече дойде и време да се тръгва.

Оказа се, че европейското наистина ще си остане само повод за екскурзията. „5-0 и 2-0 – 7-0! къде сте тръгнали!?“ – казват сърбите на границата… Е, поне има повод за екскурзия – планът е да стигнем до Порто възможно най-бързо (от 18.06 до 21.06), за да не изтървем мача, а на връщане – пътуване само с нощни влакове и по един ден за разглеждане на Лисабон, Мадрид, БарЦелона, Ница, Милано, Белград. Тежко въоръжен съм с Европейско Разписание на Влакове (Томас Кук, Дек. 2003), не се страхувам да го използвам, и съм надъхан, че маршрута е избран добре и няма да има промени. Само да стигнем до Белград с по-малко от 3 часа закъснение, всичко ще е ок…

Тошката си повтаря „спокойно, спокойно“ все едно, че успокява мен. Спалните вагони на влака София-Белград са супер-чисти и подредени, почти изглеждат нови, да не повярваш. Настаняваме се добре – вече сме настроени само като за екскурзия, току-що на път за влака видяхме червения картон на Стилиян Петров. На границата чакаме само около час, след това проверката минава без проблеми, освен че сърбите ни гаврят с аритметиката 5+2=7, и как те били също като нас, ама поне не се излагали пред цял свят в Португалия – нека си говорят. След проверката лягаме да спим. Сутринта се събуждам и забелязвам, че не сме прекалено закъснeли, дори май ще пристигнем навреме за следващия влак – за Виена, в 0820.

БГ спален вагон. як е
БГ спален вагон. як е.

Гарата в Белград е нещо, като гарата в Бургас, само че доста по-разнебитена. Спомням си лятото като пристигнах там към 2200 какъв шок ми вкараха полицаите с автомати, които си проверяват паспорти на който си искат и няколкото пияни, дето ме питаха къде съм тръгнал с тоя куфар и не ми ли тежи. За три часа престой в Белград се разкарваме до центъра – въпреки гарата, града е супер-готин, около 1.5 пъти по-хубав от София (има някои остатъци от бомбардировки). В 0600 сутринта в събота по улиците няма никакви хора, дори и пияни от снощи. Има някои доста масивни сгради, с огромни колони – незнам защо, но се сещам за С. Милошевич… По пътя към центъра виждаме две високи здания, полуразрушени от бомбардировки -явно някакви казарми ще са били, защото от едната излизат 5-6 войници с калашници и марширувайки тръгват по тротоара. Гледат ме лошо, как ги снимам на фона на разрушените сгради от отстрещния тротоар с фланелка, на която пише „England“. Минаваме покрай сградите на ЮБанка, Скупщината и стигаме до центъра. На центъра на Белград има неголяма пирамида, на две от стените на която пише съответно географската ширина и дължина на която се намира, а на другите две – надморската височина и силата на гравитацията на точно това място. Стигаме до парка, обаче решаваме да се върнем, за да не изпуснем влака, че ще станем за резил – да пристигнем навреме и да го изпуснем…

спомени от НАТО
спомени от НАТО

ЮБанка
ЮБанка

Times Sq в Белград?
Times Sq в Белград?

Пирамидката на главната в Белград
Пирамидката на главната в Белград

Пак тя
Пак тя

Във влака до виена срещаме много приятна БГ-двойка – Филип и Дани, които отиват на кратка ваканция в Париж. Казваме им за нашата планувана екскурзия, те ни насочват къде какво има да се види по маршрута. Попътували са доста, разказват къде са ходили, пътуването до Виена минава сравнително бързо. Виена Вестбанхоф не е кой-знае каква гара – нормално реновирана, с доста стъкло и алуминий(или каквото е там). На опашката за билети някякъв мургав тип се опитва безрезултатно да ни обясни нещо не немски. Незнам как, но някакси му обяснихме, че сме от България и той изведнъж на българо-немско-английски се опита да ни обясни че няма време и си изпуска влака – иска да го пуснем преди нас да си вземе билети явно. Да минава, ние имаме още малко време, все пак сме с голова разлика 0-7. На Филип му обясняват, че вече е твърде късно да си купуваме резервации за влака до Париж. По-добре – ще стигна до Париж с 5 евро разход, хаха:-)

На гарата във Виена
На гарата във Виена

Ориент Експрес
„Ориент Експрес“ – нощния влак до Виена. 2 класа.

Влакът до Париж е нощен, местата ни са седящи втора класа, което е малко над БГ първа. Само че във втора класа климатиците не могат да се регулират и през нощта става студено като в Денят След Утрешния Ден („температурите падат с 10 градуса в секунда!“). Преди да заспя си обличам якето. Спането е сравнително удобно, като се има предвид че сме заели всеки по две седалки – почти като на легло. Като се събуждам разбирам, че кондуктора е минал и е проверил билетите и картите, без да ме буди. Супер – да ми беше оставил и подарък под възглавницата (и самата възглавница преди това). В Париж пристигаме на гара „Изток“ („ест“, както му викат местните аборигени). Трябва да отидем на гара „Север“, откъдето ще продължим кой с каквото трябва – Филип и Дани трябва да отидат до хотела си, а ние с Тошката – до Айфелолвата кула, да я снимаме преди да е дошъл Осама. Оказва се обаче, че на нас ни е по удобно да продължим с метро – взехме си карти за един ден (5.30 евро, в Лондон са 6 паунда, мръсни капиталисти). Филип и Дани ще пътуват с влакчетата RER – нещо като градска железница – ще им пратим снимки откъдето отидем.


Paris Gare Du Nord

Метрото в париж е по-мизерно от Лондонския Tube, само че за разлика от него, тук се качват улични музиканти и ти свирят хубави песнички. Mиналото лято като ходих се качи Човека-Оркестър, седна на едно столче и засвири на акордеон, хармоника и някякви ударни инструменти, подобни на барабани, сам-самичък. Така е по-приятно, отколкото да е тихо и всеки да чете, спи, яде, пие, или просто да зяпа нанякъде. Стигаме до айфеловата кула – опашката за асансьора си е все там, само хората са различни. В парка около нея има доста столипиновци, все ‘художници’, ‘фотографи’ и обикновени сергиджии (е, поне са такива). Правим снимки освен нагоре и в другите посоки и тръгваме обратно към гарата. Оттам тръгва влака за Ирун – испанско гранично градче с Франция. Оттук поне влака е як – TGV, малко ни одрусаха с резервацията и доплащането, но пак не е много. TGV са френските високоскоростни луксозни влакове – пътуването е удобно, а и бързо – машинките пердашат с по 250 км/ч, а линиите още от влизането ни Австрия са спрели да тропат ритмично (тудуп-тудуп). Обаждаме се по телефона в БГ, за да предпазя мама от евентуално предозиране с успокоителни. За радост нашите обаче не звучат особено притеснени, баща ми се възползва от обаждането за да пита защо не може да „влезе в интернет“ което значи, че не може да играе бридж в yahoo, т.е. най-голямата полза от моята ваканция (свободния PC) не може да се използва. Обяснявам къде и с кой бутон да се натисне за да се отвори вратата към интернета:-). Мобилен интернационален support-desk.


Айфеловата кула. почти цялата.

Ирун е малко градче. Накрая на пътуването във вагона оставаме само ние с Тошката, двама холандци, италианци, и датчани, а после като слизаме виждаме още доста хора – англичани, хървати и други, явно все за същата посока. На гара Ирун само сменяме коловоза и се качваме в испанския влак, с който трябва да прекосим Испания през нощта и да стигнем до португалското градче Коимбра. Резервациите ни са седящи, втора класа, което си е ебати мизерията – бе-ге-втора-класата е като TGV пред това. Там поне има кошче за боклук в купето, в което пък поне има подлакътници. Тук нищо такова няма. Поне няма никой друг в купето, а и във вагона, освен 2-ма заблудени като нас швейцарски фенове(!?). Преди да легнем да спим, Тошката предвидливо си сваля колана и завързва с него вратата на купето. Друг начин за заключване няма. Към 02-03 часа обаче някой мощно отваря купето с едно движение, явно не е знаел че е заключено :D. Oказва се някакъв испански столипиновец, кашлящ и пийващ си периодично от мистериозно шише. Пичът си сяда невъзмутимо при нас и се готви да спи, докато ние с Тошката се гледаме стреснато. Малко по-късно се качва и един по-едър, по-бял, брадат испанец, който сигурно пуши повече от локомотива и също кашля здраво. Сутринта идва и още един – този път португалец, който явно искаше да ни обясни, че за да отидем в Порто е по-добре да слезем преди Коимбра, ама карай. Ние сме за Коимбра.

Коимбра общо взето прилича на малка БГ-гара. Цяла Португалия общо взето прилича на малко по-черничка и мръсничка България, но с оправени пътища и малко ъпгрейднат автопарк (все Фордове и Опели, но по-нови модели). Една значителна разлика с родинката обаче се забелязва бързо – влакът от Коимбра до Порто е скоростен влак „АЛТА“. Алта-влаковете са най-яките, с които съм пътувал през дългогодишният си стаж на же-пе-пациент. Освен, че се движат бързо, на седалките има изход за слушалки (+слушалки, ебати) и бутони за превключване на радиостанциите. Общо са 4 радиостанции, последната всъщност е звука от телевизорите, които „висят“ от тавана на всеки около 3 метра. Е, не може да сменяш каналите на тв-то но поне звукът е на линия…;-). Няма обаче ел. контакт, за да заредя малко поне батериите на фотоапарата. В английските Virgin Trains и немските ICE на седалките има радиослушалки и контакти. (Но няма телевизори 🙂 ). Стигаме до Порто за около час – служителите на гарата говорят португалски, и португалски английски, който има няколко общи думи с английския. Нищо, в България и това не говорят; в Испания и Италия – тоже, както се разбра по-късно. Взимаме карта на града от информацията за заблудени туристи и разбираме, че за да стигнем до центъра трябва да отидем до другата гара. Гара Порто Сао Бенто е на 5 минути с влак. Сао Бенто е по-стара гара, а центъра на Порто не е лош.

Не е от най-хубавите португалки, но поне площада отзад не е лош


Дъждовният Порто – уличката води към центъра


Парк близо до центътра на Порто.

Има симпатичен площад, McDonald’s и някои хубави сгради. По-нагоре забелязваме една голяма църква, Pacos de Concelho, каквото и да значи това. Тръгваме към площад Жоао I, за да намерим туристическата информация, където се надяваме да намерим хостел или някякъв друг евтин подслон. Предварително сме набелязали на картата няколко еднозведни хотели, с надеждата че са евтини, като за бегеристански ултраси. Младата и симпатична служителка в туристическото бюро ни уведомява на добър английски, че youth-hostel-а е пълен до края на месеца, а еднозвездните хотели наистина са много евтини – само по 90-на евро на вечер, почти колкото имаме за цeлия round-trip. Сеща се за някякъв частен малък пансион (пак хостел всъщност – наричат ги PenSao), където имали две свободни стаи по 18 евро. Обажда се по телефона за да потвърди, показва ни на картата къде се намира и ни отпраща да се лутаме. Ние обаче решаваме да отидем първо до гарата, за да видим какви влакове има за Гимараеш и обратно на другия ден. След това намирането на въпросното PenSao „Duas Nacoes“ ни отнема около час в тия малки тесни улички около центъра на Порто. Задачата ни допълнително е усложнена от табелката с размери 20на20см. , на която пише „Duas Nacoes, Rooms“, и която е забутана някъде горе, замърсена за камуфлаж. Влизаме през тясно входче, качваме се горе, където обстановката е приятна, на рецепцията ни посреща азиатка, а до гишето има PC на което седи някякъв пич и browse-ва 🙂 . Осведомяват ни, че докато сме се лутали до гарата и обратно стаите са заети. Сега има само две стаи, съотв. за по 18 и 36 евро. Отказваме се от този неоправдан лукс и решаваме да пообиколим наоколо за други пенсао-та. След още два часа обикаляне под ситния дъжд вече сме наясно, че другите пенсаота нещо са се побъркали, защото ни искат по 80 евро за нощувка на човек. Връщаме се в туристическото бюро, вече мокри като кокошки. Женицата явно ни съжалява и почва да звъни по някакви други хостели, за да ни намери евтина нощувка, до 20 евро. Тъкмо сме се примирили, че ще дадем малко повечко и ще влезем в бюджета за храна, и тя се сеща за някаква частна къща, обажда се по телефона и след кракто обяснение, че сме двама ‘булгаруш’ ни казва къде се намира въпросната къща, където ще можем да спим за 15 евро на човек. Ние с Тошката плескаме с ръце, прегръщаме се, и благодарейки на Спасителката отиваме на спирката да чакаме автобус номер 20, с който се стига до улица „Оливейра Монтейро“ 17. Малко далечко ни се вижда от центъра, но за 15 евро и на „Ещадиу до Драгау“ сме готови да спим. След първите 5 минути и 15 завоя-в-малки-улички на автобуса вече незнам къде сме на картата, въпреки няколкото години спортно ориентиране от основното училище. Слава Богу, забелязваме голямото кръгово движение, след което трябва да слезем. Успяваме да намерим въпросната къща, на която има табела „Hospedaria“. Въпреки неприятните асоциации с „hospital“ звъним и ни отваря една жена с престилка. Aз започвам да се лигавя, като англичанин (за да изглеждам по-малко зле, все пак съм като мокър и брадясал циганин) и да и обяснявам, че сме от туристическото бюро и т.н… жената само извиква доня еди-коя-си, и пристига хазяйката. Изглежда приятна женица, усмихва ни се, обаче явно или нещо не е разбрала, или английският ми е прекалено posh – иска 40 евро. Аз посочвам на картата къде е туристическото бюро и обяснявам със знаци (Доня Хазайка не говори дори и португалски английски), че сме се обадили по телефона и сме говорили за 15 евро (15 се пише на лист, да се разбере). Тя се съгласява и ни отваря вратата на една спалня, тип just-married, където ще трябва да спим двамата с Тошката. Карай – важното е младите да се обичат, поне е легло. Веднага нахлуваме в двете бани и се привеждаме в малко по-човешки вид. През деня може да се разходим из Порто, решаваме да отидем до центъра пеша за да поопознаем малко района и да успеем утре вечер в 0100 през нощта все пак да се приберем.


Почасовка да подстригваш цветята е айляк-работа.

Порто е як град, въпреки че не е супер чисто и подредено. Разхождаме се из центъра, на главната се разминаваме със съдията Майкъл Райли. Оставяме го да живее само защото е от Ливърпул – това донякъде компенсира недадена дузпа, червен картон, гол от засада и измислена дузпа за Швеция. Старата част на Порто е много красива, а също така там живеят по-бедни португалци, които ни гледат любопитно докато се промъкваме по тесните стълбички към крайречния булевард, където има много кафенета с датски, италиански и шведски фенове.


Улицата край реката в Порто


Пак край реката

На въпросната улица атмосферата е страхотна – напомня ми на Несебър, а кафенетата са пълни с всякакви небългарски фенове, които пият бира с 300 км/ч и си пеят всеки неговите песнички. Срещаме и трима българи, а после нас ни среща една българка, която живее в Испания и 6 години не се е връщала ама разбрала, че има тука нещо европейско, футбол, българи и дошла да поразгледа. Пита ни как е положението в БГ – ми по-хубаво е от тука, ела си и ще видиш. Сядаме малко на една пейка край реката и после преминаваме от другата страна по голям мост, над който се строи още по-голям. Вече са започнали да дърпат напред с парите португалците 🙂 … На отсрещната страна на реката има уличка, на която са разположени мострени зали на доста различни фирми-производители на портвайн. Някои от тях са акостирали рекламни старинни корабчета в реката, натоварени с бъчви с тяхната продукция.

Рекламните корабчета на продавачите на портвайн

по уличката има рекламен пункт на адидас, откъдето дъни музика от мощни колони и има футболна врата. Пред щанда има плакат на Оливър Кан, и някакви надписи на португалски – явно някаква игра за биене на дузпи или нещо подобно. Както и да е, в момента няма никой, да не говорим пък за Кан. Сядаме малко на тревата да починем, междувременно започва тренировка на местно отборче по гребане – тренират едни симпатични момиченца (без предпазни жилетки и други такива излишества), които ни махат и се усмихват. След малко си погхлеждам разписанието на влаковете и се усещам, че влака Лисабон-Мадрид всъщност е влак-хотел и няма да имаме финансовата възможност да го хванем. Следващия половин час се ровя в разписанието, което е най-добрата тренировка за търпението. Решаваме на връщане вместо през Лисабон и Мадрид да минем за един ден през Виго и след това да продължим нататък – е, няма да можем да вземем дипломи от Лисабон, че сме били на най-южната точка на Океанското крайбрежие, но поне няма да сме доживот в Португалия, както се уплаших. Връщаме се обратно към центъра и отиваме на площад Жоао I, за да гледаме на голям екран мача Англия-Хърватска. Англичаните като истински мизерници са налягали по земята (лепкава от разливаната постоянно бира), пият бира, ядат пици и говорят глупости. Англичаните, също като българите до един разбират от футбол и си вярват на смешните коментари. По време на мача се забавляваме с простотиите на пияни англичани които свалят (пияни) шведки и с песента на англичаните „east coast Scholes“. бирата е три евро. Прибираме се към 0000 и лягаме да спим.

0